В затвора на Мейвън се отдадох на отчаяние. Чезнех. Броях дните и си пожелавах край, без значение какъв. Но имах надежда. Глупава, нелогична надежда. Понякога едно-единствено потрепване, друг път — пламък. Това също ми се струваше невъзможно. Точно като пътеката напред, през война и революция. Бихме могли всички да загинем в идващите дни. Бихме могли да бъдем предадени. Или… Бихме могли да спечелим.
Дори не знам как изглежда това, или на какво точно да се надявам. Просто знам, че трябва да запазя надеждата си жива. Това е единственият ми щит срещу тъмнината отвътре.
Оглеждам кухненската маса. Някога скърбях, че семейството ми не ме познава, не разбира в какво съм се превърнала. Смятах се за отделна, сама, изолирана.
Грешах неимоверно много. Сега съм наясно. Зная коя съм.
Аз съм Мер Бароу. Не Марийна, не Мълниеносното момиче. Мер.
Родителите ми тихо предлагат да ме придружат на рапорта. Гиза също. Отказвам. Това е военно начинание, изцяло делово, изцяло заради каузата. Ще ми бъде по-лесно да си припомня подробно, ако майка ми не ми държи ръката. Мога да бъда силна пред полковника и неговите офицери, но не и пред нея. Тя прави твърде изкушаващ порива да се пречупя. Слабостта е приемлива, простима в близост до семейството. Но не и когато залогът са животи и войни.
Часовникът в кухнята отмерва осем сутринта и точно навреме един военен транспортьор с отворен покрив спира бавно пред еднотипната къща. Отивам спокойно. Следва ме само Килорн, но не за да се присъедини към мен. Знае, че няма роля в това.
— Е, как ще прекараш деня? — питам, докато отварям рязко вратата с метална топка на бравата.
Той свива рамене:
— В Трайъл имах разписание. Малко обучение, обиколки с новокръвните, уроци с Ейда. След като дойдох тук с родителите ти, реших да продължа да го спазвам.
— Разписание — изсумтявам, пристъпвайки навън в слънчевата светлина. — Звучиш като някоя Сребърна дама.
— Е, когато си толкова привлекателен като мен… — въздъхва той.
Вече е горещо, слънцето прежуря ярко над източния хоризонт и аз свалям тънкото яке, в което ме напъха мама. Листата дървета се редят по протежение на улицата и замаскират военната база, придават ѝ вид на жилищен квартал за представители на висшата класа. Повечето тухлени еднотипни къщи изглеждат празни, прозорците им са тъмни и със спуснати капаци. В долния край на стъпалата чака моят транспортьор. Шофьорът зад волана бутва надолу тъмните си очила и ме поглежда над ръба. Трябваше да се сетя. Кал ми даде всичкото време, което имах нужда да прекарам със семейството си, но не можеше да стои надалече задълго.
— Килорн — провиква се той и маха с ръка за поздрав. Килорн отвръща непринудено на жеста и се усмихва. Шестте месеца са изтръгнали съперничеството помежду им из корен.
— Ще те намеря по-късно — казвам му. — Да си сравним впечатленията.
Той кимва:
— Дадено.
Макар на шофьорското място да е Кал, притеглящ ме като сигнален лъч, вървя бавно към транспортния камион. В далечината реват двигатели на въздушни джетове. Всяка стъпка ме доближава с още няколко сантиметра до повторното преживяване на шест месеца пленничество. Ако се обърна и си тръгна, никой не би ме винил. Но това само би протакало неизбежното.
Кал гледа, лицето му е мрачно на дневната светлина. Протяга ръка и ми помага да се настаня на предната седалка, сякаш съм инвалид. Двигателят мърка, електрическото му сърце е утеха и напомняне. Може да съм изплашена, но не съм слаба.
С едно последно помахване към Килорн Кал форсира двигателя и завърта волана, подкарвайки надолу по улицата. Ветрецът роши неравно подстриганата му коса и подчертава неравните участъци.
Прокарвам ръка надолу по тила му:
— Това сам ли го направи?
Той се облива в сребриста руменина:
— Опитах се. — Задържа едната си ръка върху волана, а в другата хваща моята. — Ще се справиш ли с това?
— Ще оцелея. Предполагам, че твоите доклади покриват повечето важни части. Аз просто ще трябва да запълня дупките. — Дърветата оредяват от двете ни страни, там, където улицата на офицерите се свързва с по-широк булевард. Отляво е пистата за приземяване. Завиваме надясно, транспортьорът плавно описва дъга по настилката. — И се надявам някой да започне да ме осведомява за всичко… това.