— При тези хора трябва по-скоро да изискваш отговори, вместо да ги чакаш.
— Вие настоявате ли. Ваше височество?
Той издава нисък, гърлен кикот.
— Те определено смятат така.
Пътят с кола до целта ни е пет минути и Кал полага старание да ме осведоми за ставащото. Имало щабквартира по границата с езерняците близо до Трайъл. Всички войници на полковника били евакуирани на север в очакване на нападение срещу острова. Прекарали месеци под земята в смразяващо студени бункери, докато Фарли и полковникът си разменяли съобщения с Командването и се подготвяли за поразяването на следващата си цел. Корвиум. Гласът на Кал пресеква леко, когато описва обсадата. Той лично водел нападението, превзел стените с изненадващ набег, а после — града крепост пресечка по пресечка. Възможно е да е познавал войниците, срещу които се е биел. Възможно е да е убил приятели. Не раздразвам никоя от двете рани. В края на краищата приключили обсадата, отстранявайки последните Сребърни офицери, като ги поставили пред избора да се предадат или да бъдат екзекутирани.
— Сега повечето са задържани като заложници, някои — върнати на семействата си срещу откуп. А някои избраха смъртта — промърморва той: гласът му заглъхва. Хвърля поглед към мен само за миг с очи, скрити зад лещи от затъмнено стъкло.
— Съжалявам — промърморвам и съм искрена. Не само защото Кал страда, а защото отдавна съм научила колко е сив този свят. — Джулиан ще присъства ли на доклада?
Кал въздъхва, признателен за смяната на темата.
— Не знам. Тази сутрин каза, че висшите офицери в Монгфорт били много сговорчиви по отношение на него дали му достъп до архивите на базата, лаборатория, цялото време, което иска, за да продължи проучванията си върху новокръвните.
Не се сещам за по-хубава награда за Джулиан Джакос. Време и книги.
— Но може да не изгарят от желание да допуснат един „певец“ близо до водача си — добавя Кал замислен.
— Разбираемо — отвръщам. Макар нашите способности да са по-разрушителни, способността на Джулиан за манипулиране е също толкова смъртоносна. — Е, от колко време в Монтфорт се занимават с това?
— И аз не знам — казва той с очевидно раздразнение. — Но наистина се заеха сериозно след Корвиум. А сега, когато Мейвън е в съюз с Езерните земи? Той също има обединяващо въздействие върху бунта — обяснява. — Монтфорт и Гвардията направиха същото. Вместо пушки и храна Монтфорт започна да изпраща войници. Червени, новокръвни. Вече имаха план да те измъкнат от Арчън. Атака по двата фланга. Ние — от Трайъл, Монтфорт — от Пиемонт. Бива ги в организирането, това им го признавам. Просто им е трябвал подходящият момент.
Изсумтявам насмешливо:
— Избраха адски ужасен момент. — Пушечна стрелба и кръвопролитие замъгляват мислите ми. — И всичко това — заради мен. Струва ми се глупаво.
Хватката на Кал върху ръката ми се затяга. Възпитан е да бъде съвършеният Сребърен войник. Спомням си наръчниците му, книгите му по военна тактика. Победа на всяка цена, пишеше в тях. И някога той го вярваше. Точно както аз мислех, че нищо на земята не може да ме накара да се върна при Мейвън.
— Или са имали друга цел в Арчън, или Монтфорт наистина, наистина много те иска — промърморва Кал, когато транспортният камион забавя ход.
Спираме пред друга тухлена постройка с фасада, украсена с бели колони и дълга веранда, която я обгръща от всички страни. Отново се сещам за Форт Пейтриът с портите, украсени с внушителен, заплашителен на вид бронз. Сребърните обичат красивите неща и това не е изключение. Цъфтящи увивни растения пълзят по колоните, обсипани с пурпурни буйни цветове от глициния и благоуханни орлови нокти. Униформени войници вървят под растенията, като гледат да стоят в сянката. Зървам членове на Алената гвардия в разнородните им дрехи и червени шалове, езерняци в синьо и стряскаща тълпа в официалния зелен цвят на Монтфорт. Стомахът ми се преобръща.
Полковникът се отправя с отсечени крачки да ни посрещне, за щастие, сам.
Започва да говори още преди да сляза от транспортьора:
— Ще се срещнете с мен, двама генерали от Монтфорт и един офицер от Командването.
И двамата с Кал се сепваме с широко отворени очи:
— Командването ли? — дръпвам се.
— Да. — Здравото око на полковника проблясва. Той се завърта на пета, заставяйки ни да не изоставаме. — Нека просто да кажем, че колелата се задвижиха.
Завъртам очи, вече подравнена:
— Защо просто не кажете какво имате предвид?