— Вероятно защото не знае — отвръща познат глас.
Фарли се обляга в сянката на една от колоните, скръстила ръце високо над гърдите си. Ахвам, челюстта ми увисва. Защото тя е неимоверно, неописуемо бременна. Коремът ѝ изопва специално пригодената за нея униформа — завързана с колан червена права рокля и торбести панталони. Не бих се изненадала, ако роди в следващите трийсет секунди.
— А — е всичко, което ми хрумва да кажа.
Тя изглежда почти развеселена:
— Вземи да пресметнеш, Бароу.
Девет месеца. Шейд. Реакцията ѝ на борда на товарния джет, когато ѝ предадох думите на Джон. Отговорът на въпроса ти е „да“.
Не знаех какво означава, но тя е знаела. Подозирала е. И научи, че е бременна с детето на брат ми по-малко от час, след като той беше убит. Всяко разкритие е като ритник в корема ми. Равни части радост и скръб. Шейд има дете — което никога няма да може да види.
— Не мога да повярвам, че никой не се е сетил да ти каже — продължава Фарли, хвърляйки остри гневни погледи към Кал, който пристъпва неловко от крак на крак. — Определено е имал време.
В шока си всичко, което мога да направя, е да се съглася. Не само Кал, но и майка ми, останалите от семейството.
— Всички ли знаеха за това?
— Е, няма полза да спорим сега — продължава упорито Фарли, отблъсквайки се с усилие от колоната. Дори в Подпорите на този етап от бременността повечето жени се оттеглят и остават на легло, но не и тя. Тя държи пистолет на хълбока си, прибран в кобура в знак на открито предупреждение. Дори бременна, Фарли все още е опасна. Вероятно дори повече. — Имам предчувствие, че искаш да приключиш с това възможно най-бързо.
Когато се обръща с гръб и влиза начело вътре, удрям Кал в ребрата. Два пъти за по-сигурно.
Той стисва зъби и приема удара, поемайки си дъх.
— Съжалявам — промърморва.
Вътрешността на това, което сигурно е сградата на командването на базата, напомня повече за имение. От двете страни на входната зала се извиват спираловидни стълбища и се свързват с галерия отгоре, цялата в прозорци. Корнизи, разположени между вътрешните стени и тавана, го обточват, а той е боядисан така, че да наподобява цвета на глицинията отвън. Подът е от паркет с редуващи се летвички от махагон, череша и дъб в сложни фигури. Но както и в еднотипните къщи всичко, което може да се свали, е изчезнало. По стените има празни места, а в нишите, предназначени за скулптури или бюстове, вместо това има пазачи. Пазачи от Монтфорт.
Отблизо униформите им са по-добре ушити от всичко, което Алената гвардия или езерняците на полковника носят. По-подобни на униформите на Сребърните офицери. Тези са масово производство — издръжливи и здрави — с пришити на ръкавите им емблеми, отличителни знаци и белия триъгълник.
Кал наблюдава така внимателно, както и аз. Смушква ме и кимва нагоре към стълбите. В галерията поне шестима офицери от Монтфорт ни следят, докато вървим. Те са посивели, изнурени от битки и с толкова медали, че тежестта им е достатъчна да потопи цял кораб. Генерали.
— И камери — прошепвам му. Откривам ги мислено, отбелязвайки всяка с електрическия си „подпис“, докато минаваме през входната зала.
Въпреки голите стени и оскъдното обзавеждане от вида на изящните коридори по кожата ми полазват тръпки. Постоянно си повтарям, че човекът до мен не е някой от пазачите Арвън. Тук не е Уайтфайър. Способността ми е доказателство за това. Никой не ме държи в плен. Иска ми се да можех да сваля гарда. Досега повишената бдителност вече ми е втора природа.
Заседателната зала ми напомня залата на съвета на Мейвън. Има дълга, полирана маса и изящно тапицирани столове и се осветява от редица прозорци, от които се разкрива гледка към друга градина. Стените отново са голи, ако не се брои един герб, изрисуван направо върху стената. Жълти и бели ивици с пурпурна звезда в центъра. Пиемонт.
Ние пристигаме първи. Очаквам полковникът да заеме място начело на масата, но той не го прави: вместо това избира стола отдясно. Ние, останалите, се подреждаме до него срещу празния край, който сме оставили открит за офицерите от Монтфорт и Командването.
Полковникът наблюдава озадачен. Гледа как Фарли сяда: погледът на здравото му око е студен и твърд като стомана.
— Капитане, нямате позволение за това.
Двамата с Кал се споглеждаме с повдигнати вежди. Фарли и полковникът често имат разногласия. Поне това не се е променило.
— О, не ви ли уведомиха? — отвръща тя и измъква сгънато парче хартия от джоба си. — Толкова е тъжно как стават такива неща. — С ловко движение на ръката тя плъзва листа към полковника през масата.