Той го разгъва жадно, очите му бързо обхождат страница с рязко изписани букви. Текстът не е дълъг, но той се взира в него известно време, без да вярва на думите. Най-накрая приглажда съобщението върху масата.
— Това не може да е вярно.
— Командването иска да има на масата свой представител. — Фарли се усмихва. Разперва широко длани. — Ето ме.
— Тогава Командването е допуснало грешка.
— Сега аз съм Командването, полковник. Няма грешка.
Командването ръководи Алената гвардия, главината на едно много потайно колело. Само съм чувала шушукания за съществуването им, но достатъчно, за да знам, че контролират целостта на обширна, сложна операция. Щом са превърнали Фарли в една от тях, означава ли това, че Гвардията наистина излиза от сенките, или искат само Фарли?
— Даяна, не можеш…
Тя се наежва и лицето ѝ се облива в руменина:
— Защото съм бременна? Уверявам те, мога да се справя с две задачи едновременно. — Ако не е невероятната им прилика, както външна, така и в поведението, би било лесно да забравя, че Фарли е дъщеря на полковника. — Искаш ли да продължим да обсъждаме въпроса, Уилис?
Той свива юмрук върху съобщението, кокалчетата му побеляват като оголена кост. Но поклаща глава.
— Хубаво. И обръщението вече е „генерале“. Действай в съответствие с това.
Един рязък отговор замира в гърлото на полковника и му придава вид, сякаш ще се задуши. Със самодоволна усмивка Фарли взема съобщението и го прибира. Забелязва, че Кал гледа също толкова объркан, колкото съм и аз.
— Вече не си единственият висш офицер в стаята, Калоре.
— Предполагам, че не. Поздравления — добавя той и се усмихва смутено.
Това я заварва неподготвена. След откритата враждебност на баща си не очаква подкрепа от никого, най-малко пък от заядливия Сребърен принц.
Генералите от Монтфорт влизат от друга врата, бляскави и великолепни на вид в тъмнозелените си униформи. Видях една от тях в галерията. Има равно подстригана къса бяла коса, воднисти кафяви очи и дълги, потрепващи мигли. Примигва често. Другата, тъмнокоса жена с кафява кожа, изглежда около четирийсетгодишна и с телосложение на вол. Накланя глава към мен, сякаш поздравява приятел.
— Познавам ви — казвам, опитвайки се да се сетя къде съм виждала лицето ѝ. — Откъде ви познавам?
Тя не отговаря и обръща глава през рамо, за да изчака още един човек: сивокос мъж в цивилно облекло. Аз обаче почти не го забелязвам, разсеяна от спътника му. Дори без цветовете на династията си, облечен в прости сиви дрехи вместо обичайното си избеляло златисто, Джулиан трудно може да остане незабелязан. Изпитвам внезапен буен прилив на топлина при вида на някогашния си учител. Джулиан накланя глава и се усмихва леко за поздрав. Изглежда по-добре, отколкото съм го виждала някога, дори когато за пръв път се запознах с него в летния дворец. Тогава беше изнурен, изтощен от един двор, пълен с врагове, преследван от образа на мъртва сестра, от сломената Сара Сконос и от собственото си съмнение. Макар че сега косата му е повече сива, отколкото кафява, а бръчките му — по-дълбоки, той изглежда енергичен, жив, необременен. Цял. Алената гвардия му е дала цел. И Сара също, обзалагам се.
Присъствието му успокоява Кал дори повече, отколкото мен. Той се отпуска малко до мен и кимва леко на вуйчо си. И двамата виждаме какво е това, какво послание се опитва да изпрати Монтфорт. Те не мразят Сребърните и не се боят от тях.
Другият мъж затваря вратата зад себе си, докато Джулиан сяда, решително настанявайки се в нашия край на масата. Макар да е висок метър и осемдесет, изглежда дребен без униформа. Вместо това носи цивилно облекло. Проста закопчана риза, панталон, обувки. Никакви оръжия, доколкото виждам. Има червена кръв, това е сигурно, ако се съди по леките розови нюанси в пясъчната му на цвят кожа. Не съм сигурна дали е новокръвен или Червен. Всичко у него е категорично неутрално, приятно обикновено и ненатрапващо се. Прилича на празен лист, билото по природа или по план. Няма нищо друго, което да показва кой или какъв може да е.
Но Фарли знае. Тя понечва да се изправи на крака, а той ѝ махва да си седне.
— Няма нужда от това, генерале — казва той. В известно отношение ми напомня за Джулиан. Имат същите неспокойни очи: единственото забележително нещо у него. Неговите са полегати, стрелкат се напред-назад, обхващат всичко, за да го наблюдават и разберат. — Удоволствие е най-накрая да се запозная с всички ви — добавя и кимва на всекиго от нас поред. — Полковник, госпожице Бароу, Ваше височество.
Под масата пръстите на Кал се присвиват до крака му. Вече никой не го нарича така. Не и хора, които го мислят наистина.