— А кой точно сте вие? — пита полковникът.
— Разбира се — отвръща мъжът. — Съжалявам, че не можах да се представя по-скоро. Казвам се Дейн Дейвидсън, сър. Служа като премиер на Свободна република Монтфорт.
Пръстите на Кал отново потрепват.
— Благодаря на всички, че дойдохте. Искам тази среща вече от доста време — продължава Дейвидсън — и мисля, че заедно можем да постигнем забележителни неща.
Този човек е лидерът на цялата страна. Именно той попита за мен, поиска да се присъединя към него. Нима е направил всичко това, за да постигне целта си? Подобно на лицето на неговия генерал името му ми се струва познато.
— Това е генерал Торкинс. — Дейвидсън посочва с жест към тях. — И генерал Салида.
Салида. Името ѝ не ми е познато. Но вече съм сигурна, че съм я виждала преди.
Жената генерал с яко и набито телосложение забелязва объркването ми.
— Предприех известно разузнаване, госпожице Бароу. Представих се на крал Мейвън, когато разпитваше Пламтящи — искам да кажа новокръвни. Може би помните. — За да демонстрира, тя прави помитащо движение с ръка към масата. Не, не към. През. Сякаш масата — или самата жена — е направена от въздух.
Споменът рязко идва на фокус. Тя демонстрира способностите си и беше приета под „закрилата“ на Мейвън редом с много други новокръвни. Една от тях в страха си разобличи Нани пред целия двор.
Взирам се в нея:
— Присъствахте в деня, когато Нани — новокръвната, която можеше да променя лицето си — умря.
Салида придобива вид, сякаш наистина съжалява. Свежда глава.
— Ако бях знаела, ако можех да направя нещо, наистина щях. Но Монтфорт и Алената гвардия не общуваха открито помежду си, не и тогава. Не бяхме наясно с всичките ви операции, а те не знаеха нашите.
— Вече не. — Дейвидсън остава прав с юмруци, опрени на масата. — Алената гвардия се нуждае от секретност, да, но се страхувам, че от тук нататък това ще донесе повече вреда, отколкото полза. Движещите се части са твърде многобройни, за да не се изпречат взаимно на пътя си.
Фарли се раздвижва на мястото си. Или иска да изрази несъгласие, или столът е неудобен. Но тя си замълчава и оставя Дейвидсън да продължи.
— Затова в интерес на прозрачността сметнах, че е най-добре госпожица Бароу да опише подробно пленничеството си, доколкото може, пред всички заинтересовани страни. А след това ще отговоря на абсолютно всеки един въпрос, който може би имате относно мен, страната ми и нашия път напред.
В историческите текстове на Джулиан имаше сведения за управляващи, които вземали властта с избори, а не по рождено право. Печелели властта си с всевъзможни атрибути — известна сила, известна интелигентност, празни обещания и сплашване. Дейвидсън управлява така наречената Свободна република и неговите хора са го избрали за водач. Все още не мога да кажа въз основа на какво. Той има твърд и решителен маниер на говорене, естествена убедителност. И е очевидно много находчив и умен. Да не споменавам, че е от онзи тип хора, които стават по-привлекателни с годините. Лесно мога да разбера как хората са поискали той да управлява.
— Госпожице Бароу, когато сте готова.
За моя изненада първата ръка, която хваща моята, не е на Кал, а на Фарли. Тя стиска дланта ми насърчително.
Започвам от началото. Единственото място, откъдето се сещам да започна.
Гласът ми изневерява, когато описвам подробно как бях принудена да запомня Шейд. Фарли свежда очи, болката ѝ е също толкова дълбока, колкото и моята. Продължавам упорито към нарастващата мания на Мейвън, момчето крал, което превръщаше лъжите в оръжия, използвайки лицето ми и думите си, за да настрои възможно най-много новокръвни срещу Алената гвардия. Като през цялото време рухването на психиката му става все по-явно.
— Каза, че тя оставила дупки — казвам им. — Кралицата. Играла си е в главата му, отнемала е едни късчета, поставяла е други, разбъркала е ума му. Той знае, че греши, но вярва, че е стъпил на предопределен път, и няма да се отклони от него.
Из стаята преминава топло течение. До мен Кал запазва неподвижно изражение, очите му пробиват дупки в масата. Подбирам думите си внимателно.
Майка му е отстранила обичта му към теб, Кал. Той те е обичал. Знае, че те е обичал. Тази обич просто вече не е там и никога няма да бъде. Но тези думи не са предназначени за ушите на Дейвидсън или полковника, или дори Фарли.
Хората от Монтфорт, изглежда, най-много се интересуват от посещението на пиемонтците. Наострят уши при споменаването на Дареус и Александрет и аз им описвам посещението им стъпка по стъпка. Проведеният от тях разпит, маниера им, чак до дрехите, в които бяха облечени. Когато споменавам Майкъл и Шарлота, изчезналите принц и принцеса, Дейвидсън присвива устни.