— Изглежда, че вече сте го направили. — Фарли посочва стаята.
Кал присвива очи:
— Как?
— Съсредоточихме усилията си върху Пиемонт поради несигурната му структура. Принцовете и принцесите управляват териториите си в нестабилен мир под властта на върховен принц, избиран сред собствените им редици. Някои контролират обширни земи, други — град или просто няколко километра ферми. Властта е гъвкава, променя се постоянно. В момента принц Бракън от Ниската земя е върховният владетел, най-силният Сребърен в Пиемонт с най-обширната територия и най-големите ресурси. — С отривисто движение на ръката Дейвидсън допира пръсти до герба на стената. Проследява очертанията на пурпурната звезда: — Това е най-голямата от трите военни крепости в негово владение. Сега ни е отстъпена за лична употреба.
Кал си поема въздух през зъби:
— Работите с Бракън?
— Той работи за нас — отвръща Дейвидсън гордо.
Умът ми отказва да действа. Сребърен принц, работещ в полза на страна, която си е поставила за цел да му отнеме всичко? За момент ми звучи абсурдно. После си спомням точно кой седи до мен.
— Принцовете посетиха Мейвън от името на Бракън. Разпитваха ме по негово поръчение. — Присвивам очи към премиера. — Вие ли им казахте да направят това?
Генерал Торкинс се размърдва на мястото си и прочиства гърло:
— Дареус и Александрет са заклети съюзници на Бракън. Не знаехме, че са влезли във връзка с крал Мейвън, докато един от тях не загина при опит за покушение.
— Благодарение на теб знаем защо — добавя Салида.
— А оцелелият? Дареус. Той работи срещу вас…
Дейвидсън примигва бавно, очите му са безизразни и неразгадаеми.
— Работеше срещу нас.
— О — промърморвам, мислейки си за всички начини, по които може да е бил убит пиемонтският принц.
— А другите? — Полковникът упорства. — Майкъл и Шарлота. Изчезналите принц и принцеса.
— Децата на Бракън — казва Джулиан с измъчен тон.
Залива ме чувство на гадене.
— Взели сте децата му? За да го накарате да сътрудничи?
— Едно момче и едно момиче за контрола на крайбрежния Пиемонт? В замяна на всички тези ресурси? — изсумтява Торкинс, бялата ѝ коса се развява леко, когато поклаща глава. — Лесна замяна. Помислете си за животите, които ще изгубим, биейки се за всяка миля. Вместо това Монтфорт и Алената гвардия имат истински напредък.
Сърцето ми се свива при мисълта за две деца, Сребърни или не, държани в плен, за да бъде баща им принуден да отстъпи. Дейвидсън прочита чувството, изписано върху лицето ми.
— За тях се грижат добре. Не им липсва нищо.
Над главите ни лампите потрепват като пърхащите криле на нощна пеперуда.
— Килията си е килия, както и да я замаскирате — изсумтявам саркастично.
Той не трепва.
— А войната си е война, Мер Бароу. Независимо колко добри може да са намеренията ви.
Поклащам глава:
— Е, толкова по-зле. Да спасите всички онези войници тук, а да ги пропилеете за спасяването на един човек. И това ли беше лесна замяна? Техният живот за моя?
— Генерал Салида, какъв беше последният брой? — пита премиерът.
Тя кимва и рецитира по памет:
— От сто и двамата Пламтящи, вербувани за армията на Норта в последните няколко месеца, шейсет присъстваха като специална охрана на сватбата. И шейсетимата бяха спасени и рапортът им беше изслушан снощи.
— Благодарение до голяма степен на усилията на генерал Салида, която беше внедрена при тях. — Дейвидсън я плясва с длан по месестото рамо. — Като броя и вас, спасихме шейсет и един Пламтящи от вашия крал. На всеки ще бъде дадена храна, подслон и възможност за пренастаняване или служба. В допълнение успяхме да похитим голяма част от Хазната на Норта. Войните не са евтини. Откупуването на безполезни или слаби пленници ни води само дотук. — Той прави пауза. — Това отговаря ли на въпроса ви?
Облекчение се смесва с нотката на ужас, от който, изглежда, никога не мога да се отърся. Атаката срещу Арчън не е била само заради мен. Не съм била освободена от един диктатор само за да бъда заловена от друг. Никой от нас не знае какво би могъл да направи Дейвидсън, но той не е Мейвън. Кръвта му е червена.