— Страхувам се, че имам още един въпрос за вас — продължава решително Дейвидсън. — Госпожице Бароу, бихте ли казали, че кралят на Норта е влюбен във вас?
В Уайтфайър разбих толкова много чаши с вода, че не мога да ги преброя. Изпитвам порива да го направя отново.
— Не знам. — Лъжа. Лесна лъжа.
Дейвидсън не може толкова лесно да бъде разколебан. Неспокойните му очи потрепват, развеселени. Улавяйки светлината, те изглеждат златисти, после кафяви, после отново златисти. Променят се както местещото се слънце по нива с поклащаща се пшеница.
— Можете да направите добре обосновано предположение.
Горещ гняв плъзва вътре в мен като пламък.
— Това, което Мейвън смята за любов, изобщо не е любов. — Рязко дръпвам настрана яката на ризата си и разкривам жигосаното си клеймо. Буквата М се вижда ясно като бял ден. Толкова много очи докосват кожата ми, попивайки с поглед изпъкналите ръбове на белезите с цвят на перла и изгорената плът. Погледът на Дейвидсън проследява огнените линии и чувствам докосването на Мейвън в погледа му.
— Достатъчно — прошепвам и бутвам ризата обратно на мястото ѝ.
Премиерът кимва.
— Добре. Ще ви помоля да…
— Не, искам да кажа, че това ми е достатъчно. Имам нужда от… време. — Поемам си треперливо дъх и се отблъсвам от масата. Столът ми издава стържещ звук по пода и шумът отеква във внезапната тишина. Никой не ме спира. Просто гледат с очи, изпълнени с жал. Като никога се радвам на това. Тяхното съжаление ме пуска да си тръгна.
Още един стол следва моя. Не ми е нужно да поглеждам назад, за да знам, че това е Кал.
Както и на борда на въздушния джет, чувствам как светът започва да се затваря и да ме задушава, да напира и да ме притиска. Коридорите, толкова напомнящи за Уайтфайър, се простират в безкрайна линия. Отгоре пулсира светлина. Отдавам се на усещането, надявайки се да ме приземи. В безопасност си, в безопасност си, всичко свърши. Мислите ми излизат стремглаво от контрол, а краката ми се движат по свое собствено усмотрение. Надолу по стълбите, през друга врата, навън в градина, задръстена от ароматни цветя. Ясното небе отгоре е мъчителна гледка. Искам да завали. Искам да бъда пречистена.
Ръцете на Кал намират тила ми. Белезите ме наболяват под докосването му. Топлината му се просмуква в мускулите ми, опитва се да облекчи и прогони болката. Притискам долната част на дланите си към очите. Това помага малко. В тъмнината не мога да видя нищо, включително Мейвън, двореца му, или пределите на онази ужасна стая.
В безопасност си, в безопасност си, всичко свърши.
Би било лесно да остана в тъмното, да се удавя. Бавно свалям ръце и се заставям да погледна към слънчевата светлина. Нужно е по-голямо усилие, отколкото смятах, че е възможно. Отказвам да позволя на Мейвън да ме държи в плен дори една секунда повече, отколкото вече го направи. Отказвам да живея по този начин.
— Мога ли да те отведа обратно в къщата ти? — пита Кал с нисък глас. Палците му описват равномерни кръгове между врата и раменете. — Можем да вървим пеша, да ти дадем малко време.
— Няма да му дам нито миг повече от времето си. — Разгневена, се обръщам и повдигам брадичка, заставяйки се да погледна Кал в очите. Той не помръдва, търпелив и зарязал всякаква претенциозност. Самата отзивчивост, приспособяващ се към емоциите ми, оставящ ме да задавам темпото. След толкова дълго време, в което съм била оставена на милостта на другите, е приятно да знам, че някой е готов да ми позволи да правя сама изборите си. — Още не искам да се връщам.
— Добре.
— Не искам да оставам тук.
— Нито пък аз.
— Не искам да говоря за Мейвън или за политика, или за война.
Гласът ми отеква в листата. Звуча като дете, но Кал просто кима в знак на съгласие. Като никога той също ми се струва като дете с неравна подстрижка и семпло облекло. Никаква униформа, никаква военна екипировка. Само гънка риза, панталон, ботуши и гривните му. В един друг живот би могъл да изглежда нормален. Взирам се в него в очакване чертите му да се изменят, да се превърнат в тези на Мейвън. Това така и не се случва. Осъзнавам, че не е и напълно Кал. Обременен е с повече тревога, отколкото смятах, че е възможно. Последните шест месеца са съсипали и него.
— Добре ли си? — питам го.
Раменете му се смъкват в едва доловимо освобождаване на напрежението. Примигва. Кал не е човек, който се оставя да го заварят неподготвен. Питам се дали някой си е направил труда да му зададе този въпрос след деня, в който ме заловиха.
След дълга пауза той си поема тежко и шумно дъх.