— Ще бъда. Надявам се.
— Аз също.
Някога тази градина е била поддържана от зелени пазители: многобройните ѝ цветни лехи се извиват спираловидно в обраслите с бурени останки от сложни изящни форми. Сега природата я превзема, различни цветчета и багри преливат едни в други. Сливат се, гният, умират, цъфтят, както пожелаят.
— Напомнете ми да се обърна и към двама ви за малко кръв в по-подходящ момент.
Засмивам се на глас при непочтителната молба на Джулиан. Той се мотае лениво в края на градината, намесвайки се добронамерено. Не че имам нещо против. Ухилвам се, прекосявам бързо градината и го прегръщам. Той щастливо ми връща жеста.
— Това би прозвучало странно, изречено от който и да е друг — казвам му, докато се отдръпвам. Кал се подсмихва в знак на съгласие до мен. — Но разбира се, Джулиан. Не се колебай. Освен това съм ти длъжница.
Джулиан накланя объркано глава:
— О?
— Намерих някои твои книги в Уайтфайър. — Не лъжа, но подбирам внимателно думите си. Няма полза да наранявам Кал повече, отколкото вече е наранен. Не е нужно да знае, че Мейвън ми е дал книгите. Няма да му давам повече фалшива надежда за брат му. — Помагаха ми да прекарвам… времето.
Макар че споменаването на затворничеството ми отрезвява Кал, Джулиан не ни оставя да се отдаваме на болката.
— Тогава разбираш какво се опитвам да направя — казва бързо. Усмивката му не стига до потъмняващите му очи. — Нали, Мер?
— „Не богоизбрани, а прокълнати от бог“ — промърморвам, припомняйки си думите, които е надраскал в забравена книга. — Смяташ да откриеш откъде сме произлезли и защо.
Джулиан сгъва ръце:
— Определено смятам да опитам.
Двайсет и две
Мер
Всяка сутрин започва по един и същ начин. Не мога да остана в спалнята: птиците винаги ме събуждат рано. Добре е, че го правят. По-късно през деня е твърде горещо за тичане. От базата в Пиемонт обаче става добра писта за бягане. Тя е добре защитена, границите ѝ се охраняват от войници както на Монтфорт, така и на Пиемонт. Последните са все Червени, разбира се. Дейвидсън знае, че Бракън, принцът марионетка, вероятно тихо крои планове и няма да пропусне нито един от неговите Сребърни да мине през портите. Всъщност не съм виждала абсолютно никакви Сребърни с изключение на онези, които вече познавам. Всички, които притежават някакви способности, са новокръвни или Пламтящи в зависимост от това с кого говорите. Ако Дейвидсън има Сребърни със себе си, които служат наравно с другите в неговата Свободна република, то аз не съм виждала никакви.
Завързвам стегнато връзките на обувките си. Отвън на улицата се къдри мъгла, надвиснала ниско по протежение на тухления каньон. Свалям резето на входната врата и се усмихвам широко, когато хладният въздух лъхва кожата ми. Мирише на дъжд и гръмотевици.
Както и се очаква, Кал седи на най-долното стъпало, изпружил крака навън към тесния тротоар. Въпреки това сърцето ми се люшва в гърдите при вида му. Вместо поздрав той се прозява шумно и едва не си размества челюстта.
— Хайде — сгълчавам го, — за войник това си е цяло успиване.
— Това не значи, че не предпочитам да спя до късно, когато мога. — Той се изправя с преувеличено раздразнение и едва не изплезва език.
— Чувствай се свободен да се върнеш в онова малко спално помещение, в което настояваш да стоиш в казармата. Знаеш ли, ще имаш малко повече време, ако се преместиш на Улицата на офицерите — или изцяло престанеш да тичаш заедно с мен. — Свивам рамене с лукава усмивка.
Със същата усмивка той подръпва долния край на ризата ми и ме притегля към себе си.
— Не обиждай спалното ми помещение — промърморва, а после лекичко ме целува по устните. После по челюстта. После по врата. Всяко докосване разцъфва като експлозия от огън под кожата ми.
Неохотно избутвам лицето му.
— Има реална възможност татко да те застреля от прозореца, ако продължаваш с това тук.
— Вярно, вярно. — Той се съвзема бързо и пребледнява. Ако не бях по-наясно, щях да кажа, че Кал наистина се плаши от баща ми. Мисълта е комична. Сребърен принц, генерал, който може да предизвика истински огнен ад с едно потрепване на пръстите си — изплашен от един куцащ стар Червен. — Да се поразтъпчем.
Изпълняваме обичайните си упражнения, Кал — по-щателно от мен. Кара ми се добродушно, намирайки някаква грешка във всяко движение.
— Не се хвърляй. Не се полюшвай напред-назад. Спокойно, бавно.
Но аз съм нетърпелива, жадувам да тичам. Накрая той омеква. С кимване на глава оставя тичането да започне.
Отначало темпото е спокойно. Почти танцувам на пръсти, радостно възбудена от стъпките. Дават ми чувство за свобода. Свежият въздух, птиците, мъглата, която ни докосва с влажни пръсти. Равномерното ми, спокойно дишане и постепенно усилващ се сърдечен ритъм. Първия път, когато тичахме тук, се наложи да спра и да заплача, твърде щастлива, за да спра сълзите. Кал налага добро темпо и ме възпира да спринтирам, докато дробовете ми откажат. Първата миля минава доста добре и стигаме до преградната стена. Наполовина камък, наполовина верижна ограда с бодлива тел отгоре и няколко войници патрулират в далечния край. Мъже от Монтфорт. Кимват на всекиго от нас, вече свикнали с маршрута ни след две седмици. Други войници подтичват в далечината, изпълняват обичайната си тренировка, но не се присъединяваме към тях. Упражняват се в редици с крещящи сержанти. Това не е за мен. Кал е достатъчно взискателен. И за щастие, Дейвидсън не ме е притиснал по целия онзи въпрос за избора „пренастаняване или служба“. Всъщност не съм го виждала от рапорта си насам, макар че сега живее в базата с останалите от нас.