Следващите две мили са по-трудни. Кал налага по-сурово темпо. Днес е по-горещо дори толкова рано, отгоре се събират облаци. Докато от мъглата се излъчва горещина, се потя обилно и по устните ми се събира сол. Тичайки на пръсти, избърсвам лице с подгъва на ризата си. Кал също усеща топлината. До мен той просто изхлузва напълно ризата си и я затъква в колана на впитите си тренировъчни панталони. Първият ми инстинкт е да го предупредя да се пази от слънчево изгаряне. Вторият е да спра и да се втренча в добре очертаните мускули на голия му корем. Вместо това се съсредоточавам върху пътеката пред мен, заставям се да пробягам още една миля. Още една. Още една. Внезапно дишането му до мен става много разсейващо.
Завиваме покрай рядката гора, която отделя казармите и Улицата на офицерите от въздушната писта, когато някъде избоботва гръмотевица. На няколко мили от нас със сигурност. Кал протяга ръка в посока на шума и ме кара да забавя темпото. Рязко се обръща с лице към мен, сграбчва раменете ми с две ръце, докато се навежда на нивото на очите ми. Бронзови очи се забиват в моите, търсейки нещо. Гръмотевицата изтрещява отново, по-близо.
— Какво има? — пита той, истинско олицетворение на загрижеността. Едната му ръка посяга към врата ми, за да успокои белезите, зачервени от усилието. — Успокой се.
— Не съм аз. — С усмивка накланям глава към потъмняващите облаци. — Това е просто истинското време. Понякога, когато стане твърде горещо и влажно, гръмотевичните бури може да…
Той се засмива:
— Добре, схванах. Благодаря.
— Провали едно чудесно тичане. — Цъкам неодобрително с език и посягам с ръка да хвана неговата. Той се ухилва криво, усмихва се толкова широко, че около очите му се появяват бръчици. Когато бурята се приближава, чувам как електрическото ѝ сърце тупти. Пулсът ми се нагажда към нея, но отблъсквам прелъстителното мъркане на мълнията. Не мога да отприщя буря толкова наблизо.
Нямам контрол над дъжда, той пада внезапно като завеса и кара и двама ни да изпискаме. Онези късчета от дрехите ми, които не са били покрити с пот, бързо подгизват. Внезапният студ е шок и за двама ни, особено за Кал.
От голата му кожа се вдига пара и обвива торса и ръцете му в тънък слой сива мокра мъгла. Дъждовните капки съскат, когато влизат в съприкосновение с него и кипват светкавично. Когато той се успокоява, кипенето спира, но той все още пулсира от топлина. Без да мисля, се сгушвам в него, по гръбнака ми пробягват тръпки.
— Най-добре е да се връщаме — промърморва той към темето ми. Чувствам как гласът му отеква с вибриране в гърдите му, докато притискам длан към мястото, където сърцето му бие бързо. Звукът трещи като гръм под докосването ми в рязък контраст със спокойното му лице.
Нещо ме възпира да се съглася. Ново подръпване, по-дълбоко вътре. Някакво място, което не мога да назова.
— Трябва ли? — прошепвам, очаквайки дъждът да погълне гласа ми.
Ръцете му ме обгръщат по-здраво. Не е пропуснал нито дума.
Дърветата са новозасадени, листата и клоните им не са разперени достатъчно широко, за да ни предпазват изцяло от небето. Но достатъчно от улицата. Ризата ми пада първа, приземява се в калта. Мятам и неговата в тинята просто за да сме квит. Дъждът блъска на тлъсти капки, всяка една — като студена изненада, когато се стича по носа или гръбнака ми, или по ръцете ми, увити около врата му. Топли ръце обхождат ожесточено гърба ми във възхитителна противоположност на водата. Пръстите му проследяват линията на гръбнака ми и се притискат към всеки прешлен. Правя същото, броейки ребрата му. Той потреперва, и то не от дъжда, докато ноктите ми се плъзват отстрани по ребрата му. Кал откликва със зъби. Те докосват челюстта ми по цялата ѝ дължина, а после намират ухото ми. Затварям очи за секунда, неспособна да направя каквото и да е друго, освен да чувствам. Всяко усещане е фойерверк, мълния, експлозия.