Гръмотевицата се приближава. Сякаш привлечена към нас.
Прокарвам пръсти през косата му и го придърпвам по-близо. По-близо. По-близо. По-близо. Има вкус на сол и дим. По-близо. Изглежда, че не мога да се доближа достатъчно.
— Правил ли си това преди? — Би трябвало да се страхувам, но само студът ме кара да треперя.
Той накланя глава назад и аз едва не изхленчвам в знак на протест.
— Не — прошепва и извръща поглед. От тъмните ресници капе дъжд. Челюстта му се стяга, сякаш е засрамен.
Толкова типично за Кал: да изпитва смущение заради нещо такова. Той обича да знае къде свършва една пътека, да знае отговора на въпрос, преди да попита. Почти се засмивам.
Това е различен вид битка. Няма обучение. И вместо да навличаме броня, захвърляме останалите си дрехи.
След шест месеца, в които съм седяла до брат му, предала цялото си същество на една злосторна кауза, не се боя да отдам тялото си на човек, когото обичам. Дори в калта. Мълнии проблясват над нас и зад очите ми. Всеки нерв заискрява и се събужда за живот. Нужна ми е цялата ми концентрация, за да не допусна Кал да види лошата страна на тези неща.
Гърдите му се повдигат под дланите ми, движени от безразсъдна горещина. Кожата му изглежда още по-бледа до моята. Откопчава със зъби гривните си на възпламенител и ги мята в ниските храсти.
— Благодаря на цветовете си за дъжда — промърморва.
Изпитвам обратното. Искам да горя.
Отказвам да се върна в еднотипната къща, докато съм изкаляна, а заради не чак толкова удобното жилище на Кал не мога да се почистя в неговата казарма, освен ако не съм склонна да деля душовете с още дузина войници. Той измъква листа от косата ми, докато вървим към болницата на базата: ниска сграда, обрасла с бръшлян.
— Приличаш на горско храстче — подхвърля той с почти безумна усмивка.
— Точно това се предполага да кажеш.
Кал почти се изкикотва:
— Ти пък откъде знаеш?
— Аз… ъъъ — измъквам се, шмугвайки се във входа.
В този час болницата е почти пуста, има само няколко сестри и лекари, които да наглеждат малобройните пациенти. Лечителите правят присъствието им до голяма степен ненужно: необходими са само за продължителни болести или изключително сложни наранявания. Вървим по бетонните коридори сами, под флуоресцентни лампи с рязка, остра светлина и непринудено мълчание. Бузите ми още горят, докато умът ми воюва със себе си. Инстинктът ме кара да поискам да бутна Кал в най-близката стая и да заключа вратата след нас. Разумът ми казва, че не мога.
Мислех си, че ще бъде различно. Мислех, че ще се чувствам различна. Докосването на Кал не заличи това на Мейвън. Спомените ми още са там, още са точно толкова болезнени колкото бяха вчера. И колкото и да се опитвам, не съм забравила огромната пропаст, която винаги ще се простира между нас. Никаква любов не може да заличи грешките му точно както никаква не може да заличи моите.
Една сестра с наръч одеяла се задава от ъгъла пред нас: краката ѝ са като размазано очертание по настлания с мозайка под. Спира, когато ни вижда, и едва не изпуска одеялата.
— О! — възкликва. — Бърза сте, госпожице Бароу.
Изчервявам се още по-силно, когато Кал бързо прикрива смеха си с кашлица.
— Моля?
Тя се усмихва широко:
— Току-що изпратихме съобщение до дома ви.
— А…?
— Последвай ме, миличка; ще те заведа при нея. — Сестрата ми прави знак да я последвам и намества чаршафите до хълбока си. С Кал си разменяме объркани погледи. Той свива рамене и тръгва с подтичване след нея, странно безгрижен. Тренираната му в армията предпазливост сякаш е някъде далече.
Сестрата бъбри възбудено, докато вървим след нея. Акцентът ѝ е от Пиемонт и прави думите да звучат по-бавно и по-сладко.
— Не би трябвало да отнеме дълго. Тя напредва бързо. Войник до мозъка на костите, предполагам. Не иска да гби никакво време.
Коридорът, по който вървим, завършва в по-просторно отделение, много по-оживено от останалата част на болницата. От широки прозорци се разкрива гледка към поредната градина, сега тъмна и шибана от дъжда. Пиемонт определено си пада по цветята. Няколко врати се разклоняват от двете страни и водят към празни стаи и празни легла. Едната е отворена и още сестри влизат и излизат. Въоръжен войник от Алената гвардия стои на пост, макар да не изглежда много нащрек. Още е рано и той мига бавно, вцепенен от сдържаната експедитивност на отделението.