Сара Сконос изглежда достатъчно будна и за двамата. Преди да успея да я повикам, тя вдига глава с очи, сиви като буреносните облаци навън.
Джулиан беше прав. Тя има прекрасен глас.
— Добро утро — казва. За пръв път досега я чувам да говори.
Не я познавам много добре, но въпреки това се прегръщаме. Пръстите ѝ леко докосват голите ми ръце, изпращат комети от облекчение в претоварените мускули. Когото се отдръпва, тя измъква още едно листо от косата ми, после престорено скромно бръсва калта от задната част на рамото ми. Очите ѝ потрепват, когато вижда калта, с която са изцапани ръцете и краката на Кал. В сравнение със стерилната атмосфера на болницата, с блестящите ѝ повърхности и ярки лампи ние се открояваме като два много възпалени и мръсни палеца.
Устните ѝ се извиват в едва доловима закачлива усмивка:
— Надявам се, че сутрешното ви бягане е било приятно.
Кал прочиства гърло и лицето му поруменява. Забърсва с ръка панталоните си, но само успява да размаже уличаващата кал още повече:
— Да.
— Към всяка от тези стаи има баня, включително и душ. Мога да ви намеря и дрехи за преобличане. — Сара посочва с брадичка. — Ако искате.
Принцът свежда лице, за да скрие все по-силното си изчервяване. Измъква се, оставяйки диря от кални стъпки след себе си.
Аз оставам, пускам го да върви напред. Макар че може да говори отново, след като езикът ѝ е върнат от друг лечител на повърхностни рани, предполагам, че Сара не говори много. Разполага с по-многозначителни начини за общуване.
Докосва ме отново по ръката и внимателно ме побутва към отворената врата. Сега, когато не виждам Кал, мога да мисля по-ясно. Точките се свързват една по една. Нещо се стяга в гърдите ми: спазъм колкото на тъга, толкова и на вълнение. Иска ми се Шейд да беше тук.
Фарли седи в леглото с червено и подпухнало лице; на челото ѝ блести тънък слой пот. Гръмотевиците навън са утихнали, стопявайки се в порой от безкраен дъжд, стичащ се като сълзи по прозорците. Тя се засмива късо и рязко при вида ми, после трепва при внезапното движение. Сара отива бързо до нея и успокояващо допира ръце до бузите ѝ. Друга сестра се е облегнала на стената и чака да бъде от полза.
— Тича ли дотук, или пълзя през канавка? — пита Фарли, докато Сара се суети наоколо.
Влизам по-навътре в стаята, като внимавам да не изцапам нещо друго.
— Застигна ме бурята.
— Ясно. — Звучи напълно неубедена. — Това отвън Кал ли беше?
Внезапно лицето ми става червено колкото нейното.
— Да.
— Ясно — казва отново тя, провлачвайки думата.
Очите ѝ шарят по мен, сякаш може да прочете последния половин час по кожата ми. Преборвам се с порива да огледам тялото си за някакви подозрителни отпечатъци от ръце. После тя се пресяга и прави жест да повика сестрата. Сестрата се навежда и Фарли шепне в ухото ѝ: думите ѝ са твърде бързи и твърде приглушени и не успявам да ги доловя. Сестрата кимва и забързва да донесе онова, което Фарли иска. Усмихва ми се смутено, докато си отива.
— Можеш да се приближиш. Няма да експлодирам. — Хвърля поглед нагоре към Сара. — Засега.
Лечителната на повърхностни рани ѝ отправя заучена, снизходителна усмивка:
— Вече едва ли остава много.
Предпазливо пристъпвам няколко крачки напред, докато вече мога да се пресегна и да хвана ръката на Фарли, ако поискам. Няколко машини мигат отстрани до леглото ѝ, пулсират бавно и тихо. Притеглят ме, хипнотични в равномерния си ритъм. Мъката по Шейд се усилва. Скоро ще се сдобием с частица от него, но той никога няма да се върне. Дори не и в лицето на едно бебе с неговите очи, неговото име, неговата усмивка. Бебе, което той никога няма да има възможността да обича.
— Мислех си за Маделин.
Гласът ѝ ме стряска и ме кара да се опомня.
— Какво?
Фарли подръпва бялата си завивка.
— Това беше името на сестра ми.
— О.
Миналата година намерих снимка на семейството ѝ в кабинета на полковника. Беше заснета преди години, но нямаше как да сбъркам Фарли и баща ѝ, позиращи до също толкова русите ѝ майка и сестра. Всичките изглеждаха еднакво. Широкоплещести, атлетични, със сини и твърди като стомана очи. Сестрата на Фарли беше най-малката от всички, с все още оформящи се черти.
— Или Клара. На майка ми.
Ако иска да продължава да говори, аз съм тук да слушам. Но няма да любопитствам. Така че си мълча, чакам, оставям я да води разговора.
— Умряха преди няколко години. В Езерните земи, у дома. Тогава Алената гвардия не внимаваше толкова и един от хората ни беше заловен: знаеше твърде много. — От време на време по лицето ѝ потрепва болка както от спомена, така и от сегашното ѝ състояние. — Нашето село беше малко, пренебрегнато, маловажно. Идеалното място за израстване на организация като Гвардията. Докато един човек прошепна името ѝ, подложен на изтезания. Кралят на Езерните земи лично ни наказа.