Споменът за него проблясва през ума ми. Дребен мъж, неподвижен и заплашителен като повърхността на спокойна вода. Орек Сигнет.
— Баща ми и аз отсъствахме, когато надигнал бреговете на Хъд, изтегляйки водата от залива, за да наводни селото ни и да го изтрие от лицето на кралството.
— Удавили са се — прошепвам.
Гласът ѝ не трепва дори за миг:
— Червените из цялата страна бяха разгневени от Удавянето на Северните земи. Баща ми разказа нашата история надлъж и нашир по езерата в толкова много села и градове, че не мога да ги преброя, и Гвардията разцъфна. — Празното изражение на Фарли се превръща в намръщена гримаса. — „Поне загинаха за нещо — казваше той. — Можем да имаме късмет само дотолкова.“
— По-добре да живееш за нещо. — Това е урок, който научих по трудния начин.
— Да, точно. Точно… — Тя млъква, без да довърши, но хваща ръката ми, без да трепне. — Е, как се приспособяваш?
— Бавно.
— Това не е лошо.
— През повечето дни семейството стои вкъщи. Джулиан ни посещава, когато не е задържан в лабораторията на базата. Килорн също винаги се навърта наоколо. Идват сестри да работят с татко, да му помогнат да свикне с крака си — напредва прекрасно, между другото — добавям и поглеждам назад към Сара, смълчана в своя ъгъл. Тя се усмихва широко, доволна. — Той умее добре да крие какво чувства, но виждам, че е щастлив. Толкова щастлив, колкото може да бъде.
— Не попитах за семейството ти. Попитах за теб. — Фарли почуква с пръст по вътрешната страна на китката ми. Против волята си трепвам, спомнила си тежестта на оковите. — Поне веднъж ти давам позволение да се окайваш, Мълниеносно момиче.
Въздъхвам.
— Аз… не мога да бъда сама в стаи със заключени врати. Не мога… — Бавно измъквам ръката си от хватката ѝ. — Не обичам върху китките ми да има разни неща. Усещането ми напомня твърде много за оковите, които Мейвън използваше, за да ме държи като затворничка. И не мога да видя нищо такова, каквото е наистина. Търся измама навсякъде, във всеки.
Очите ѝ потъмняват:
— Това не е непременно ужасен инстинкт.
— Знам — промърморвам.
— А Кал?
— Какво за него?
— Последния път, когато видях двама ви заедно преди всичко това, бяхте на косъм да се разкъсате взаимно на парченца. — И на сантиметри от трупа на Шейд. — Предполагам, че този въпрос е уреден.
Спомням си момента. Не сме говорили за него. Облекчението ми, нашето облекчение от бягството ми го изтласка далече на заден план, забравен. Но докато Фарли говори, чувствам как старата рана се отваря отново. Опитвам се да говоря спокойно:
— Все още е тук. Помогна на Гвардията да извърши набег в Арчън; предвождаше превземането на Корвиум. Само исках да избере страна и явно го е направил.
Думите звучат като шепот в ухото ми, подръпват краищата на спомена: Избери мен. Избери зората.
— Той избра мен.
— Доста време му трябваше.
Принудена съм да се съглася. Но поне сега вече той не може да се отклони от пътеката. Кал принадлежи на Алената гвардия. Мейвън се постара страната да узнае това.
— Трябва да отида да се пооправя. Ако братята ми ме видят така…
— Върви. — Фарли се раздвижва върху надигнатите си възглавници, опитва се да се намести в по-удобна поза. — Докато се върнеш, може вече да имаш племенница или племенник.
Мисълта отново е горчиво-сладка. Насилвам се да се усмихна заради нея.
— Питам се дали бебето ще бъде… като Шейд. — Очевидно е какво имам предвид. Не външно, а по отношение на способността. Дали детето им ще бъде новокръвно, какъвто беше той и каквато съм аз? Изобщо така ли действа това?
Фарли просто свива рамене, разбирайки какво искам да кажа.
— Е, още не се е телепортирало извън мен. Така че кой знае.
На вратата срещам сестрата, която се връща и държи плитка чаша. Дръпвам се назад да ѝ направя път, но тя се обръща към мен, не към Фарли.
— Генералът ме помоли да ви дам това — казва и ми подава чашата. В нея има само едно хапче. Бяло, съвсем обикновено на вид.
— Изборът е твой — казва Фарли от леглото. Очите ѝ са сериозни, докато обгръща с ръце корема си. — Помислих си, че е редно да получиш поне това.