Не се поколебавам. Преглъщам хапчето с лекота.
Малко по-късно вече си имам племенница. Мама отказва да даде на когото и да е друг да държи Клара. Твърди, че вижда Шейд в новороденото, макар че това е практически невъзможно. Момиченцето прилича повече на сбръчкан червен домат, отколкото на кой да е мой брат.
Навън в отделението останалите от семейство Бароу се събират развълнувано. Кал го няма, върнал се е към тренировъчното си разписание. Не искаше да се натрапва в съкровен семеен момент. Дава ми повече пространство от когото и да е друг.
Килорн седи с мен, свит неудобно в малък стол до прозорците. Дъждът отслабва с всяка изминала секунда.
— Подходящо време за риболов — казва, хвърляйки поглед към сивото небе.
— О, не започвай и ти да мрънкаш за времето.
— Леле, колко си докачлива.
— Живееш с време назаем, Уорън.
Той се засмива, подхващайки шегата:
— Мисля, че на този етап всички сме така.
От устата на всекиго другиго това би прозвучало стряскащо, но познавам Килорн твърде добре, за да знам, че не си пада по мрачните предсказания. Побутвам го по рамото:
— Та значи, как върви обучението?
— Е, Монтфорт има десетки новокръвни войници, всичките обучени. Някои способности се застъпват — Дармиън, Харик, Фара, още няколко души — и постигат невероятно подобрение с помощта на менторите си. Аз се упражнявам с Ейда и с децата, когато Кал не го прави. Имат нужда от познато лице.
— В такъв случай нямаш време за риболов?
Той се изкисква и се навежда напред, за да опре лакти на коленете си.
— Не, всъщност не. Странно е — навремето мразех да ставам, за да тръгвам на работа по реката. Мразех всяка секунда от слънчевите изгаряния, протриването от въжетата, заседналите кукички и рибешките черва по целите ми дрехи. — Гризе ноктите си. — Сега ми липсва.
И на мен ми липсва онова момче.
— Заради миризмата наистина беше трудно човек да е приятел с теб.
— Вероятно това е причината, че се държахме все заедно. Никой друг не можеше да понесе моята воня или твоето заядливо държание.
Усмихвам се и накланям глава назад, като се облягам на стъклото на прозореца. Покрай нас се търкалят дъждовни капки, тлъсти и равномерни. Броя ги наум. По-лесно е, отколкото да мисля за каквото и да е друго около мен или пред мен.
Четиридесет и една, четиридесет и две.
— Не знаех, че можеш да седиш на едно място толкова дълго.
Килорн ме наблюдава замислен. Той също е крадец и има инстинкти на крадец. Ако го излъжа, няма да постигна нищо, само ще го отблъсна още повече. А това не е нещо, което мога да понеса точно сега.
— Не знам какво да правя — прошепвам. — Дори в Уайтфайър, като затворничка, се опитах да избягам, опитвах се да кроя планове, да шпионирам, да оцелея. Но сега… не знам. Не съм сигурна, че мога да продължа.
— Не си длъжна. Никой на земята не би те винил, ако си тръгнеш от всичко това и никога не се върнеш.
Все така се взирам в дъждовните капки. Усещам гадене под лъжичката.
— Знам. — Разяжда ме вина. — Но дори и да можех да изчезна още сега с всички, на които държа, не бих го направила.
В мен има твърде много гняв. Твърде много омраза.
Килорн кима разбиращо.
— Но не искаш и да се биеш.
— Не искам да стана… — Гласът ми заглъхва.
Не искам да се превърна в чудовище. Черупка, в която няма нищо друго освен призраци. Като Мейвън.
— Няма. Няма да ти позволя. А още по-малко пък Гиза.
Против волята си сподавям смеха си.
— Вярно.
— Не си сама в това. В цялата си работа с новокръвните открих, че именно от това се боят повечето от тях. — Той също обляга глава на прозореца. — Най-добре е да говориш с тях.
— Най-добре — промърморвам и наистина го мисля. Мъничка частица облекчение разцъфва в гърдите ми. Тези думи ме утешават като нищо друго.
— А накрая трябва да разбереш какво искаш — подтиква ме внимателно.
Водата във ваната се вихри и чертае завъртулки, кипи лениво, оформяйки тлъсти, бели мехурчета. Едно бледо момче вдига поглед към мен с широко разтворени очи и оголен врат. В реалността просто стоях. Бях слаба, глупава и изплашена. Но в бляна обвивам ръце около врата му и стискам. Той се мята във врялата вода, потапя се. За да не се покаже на повърхността никога повече. За да не ме преследва никога повече.
— Искам да го убия.
Очите на Килорн се присвиват, докато едно мускулче потрепва на бузата му.
— Тогава трябва да се обучаваш и трябва да победиш.
Бавно кимвам.
В края на отделението, почти напълно в сянка, полковникът бди на пост. Забил е поглед в краката си, без да помръдва. Не влиза да види дъщеря си и новороденото си внуче. Но и не си тръгва.