Хейвън също е дошъл със сенките, греещи се на слънчевата светлина, докато вятърните тъкачи на Ларис, облечени в жълто, се държат близо един до друг. Последните вече се заклеха във вярност на баща ми и водят със себе си мощта на Въздушния флот, след като са завзели контрола върху повечето въздушни бази. Аз обаче държа повече на Династия Хейвън. Илейн няма да го каже, но тъгува за семейството си. Някои вече се заклеха във вярност на Самос, но не всички, включително собственият ѝ баща, и за нея е мъчително да вижда как в нейната династия настъпва разцепление. Всъщност мисля, че именно затова не дойде тук с мен. Не може да понесе да вижда династията си разделена. Иска ми се да можех да ги накарам да коленичат за нея.
На утринната светлина Ивицата на Залеза е все още впечатляваща с гладката си настилка от речен камък и зашеметяващи гледки към долината. Река Алиджънт лъкатуши като синя панделка по зелена коприна, лениво извивайки се напред-назад в далечната дъждовна буря.
Коалицията не е пристигнала още и това предоставя на Толи и мен време да заемем местата — троновете си. Неговият — от дясната страна на баща ми, моят — от лявата страна на майка ни. Всички са изработени от най-фина стомана, излъскана до огледален блясък. Студена е на пипане и си нареждам да не потръпвам, докато сядам.
Въпреки това кожата ми настръхва главно в изблик на нетърпеливо очакване. Аз съм принцеса, Еванджелин от Пролома, от кралската фамилия Самос. Мислех, че съдбата ми е да бъда нечия друга кралица, поданица на нечия друга корона. Така е много по-добре. Именно това трябваше да планираме през цялото време. Почти съжалявам за годините от живота ми, в които съм се учила само как да бъда нечия съпруга.
Татко влиза в залата с тълпа съветници навел глава, за да слуша. По природа не говори много. Пази мислите си в тайна, но умее да слуша, вземайки под внимание всичко, преди да решава. Не като Мейвън, лекомисления крал, който следва само собствените си погрешни инстинкти.
Майка ми върви след него сама в обичайното си зелено, без дами или съветници. Повечето хора ѝ оставят широко пространство. Вероятно заради деветдесеткилограмовата черна пантера, която я следва безшумно по петите. Животното върви в крак с нея, отделяйки се едва когато тя стига до трона си. После се увива около мен, потрива масивната си глава в глезена ми. Стоя неподвижна по навик. Контролът на майка ми над подчинените ѝ създания е добре отработен, но не съвършен. Виждала съм любимците ѝ да отхапват парчета плът от много слуги, без значение дали им е наредила, или не. Пантерата тръсва глава веднъж, а после се връща при майка ми и сяда от лявата ѝ страна, между нас. Тя полага върху главата ѝ обсипана с ярки смарагди ръка и гали копринената ѝ черна козина. Гигантската котка примигва бавно с кръгли, жълти очи.
Срещам погледа на майка ми над животното и повдигам вежда:
— Адски впечатляващо влизане.
— Изборът беше между пантерата и питона — отвръща тя. По короната на главата ѝ проблясват смарагди, умело инкрустирани в сребро. Косата ѝ се спуска като плътна, черна пелена, съвършено права и гладка. — Не можах да намеря рокля в тон със змията. — Посочва надолу към кехлибарените гънки на шифонената си рокля. Съмнявам се това да е причината, но не изричам съмнението си на глас. Машинациите ѝ ще станат явни съвсем скоро. Колкото и да е умна, майка ми не притежава талант за хитрини и увъртане. Отправя заплахите си открито. Баща ми си пасва добре с нея в това отношение. Неговите маневри отнемат години, вечно се движи в сенките.
Засега обаче стои в светлината на яркото слънце. При едно махване на ръката му съветниците му се отдръпват назад и той се изкачва да седне при нас. Внушителна гледка. Подобно на Птолемей, носи дрехи от украсено с брокат сребро, зарязал предишните си черни одежди. Мога да почувствам бронята под знаците на кралската му власт. Хром. Точно като семплата лента около челото му. Никакви скъпоценни камъни за баща ми. Не са по вкуса му.
— Братовчеди от желязо — изрича той тихо към Ивицата на Залеза, загледан към многобройните лица от Династия Самос из тълпата, която ни посреща.
— Крале от стомана! — изкрещяват в отговор те, вдигайки юмруци във въздуха. Силата на вика отеква с пулсиране в гърдите ми.
В Норта, в тронните зали на Уайтфайър или Съмъртън, някой винаги изкрещяваше името на краля, оповестявайки присъствието му. Както и със скъпоценните камъни, баща ми не обича подобни ненужни демонстрации. Всички тук знаят името ни. Повтарянето му само би показало слабост, жажда за уверение. Татко не притежава нито едното от двете.