Водачката на Династия Леролан дръзко пристъпва напред. Външността ѝ е свирепа. Сива коса, събрана в спретнат кок, очи, горящи като нагрят бронз. По-възрастната жена не знае какво е страх.
— Няма да подкрепя крал от Династия Самос, докато има жив наследник от дома Калоре.
— Знаех си, че надушвам дим — промърморва майка ми и отдръпва ръка от пантерата. Животното моментално се напряга и се размърдва, за да се изправи, докато изважда нокти.
Тя само свива рамене, усмихвайки се самодоволно:
— Лесно е да го кажеш, Ларенша, сега, когато ме виждаш застанала тук. — Пръстите ѝ барабанят по хълбока. Наблюдавам ги внимателно. Тя е заличителка, способна да взривява неща с едно докосване. Ако се приближи достатъчно, би могла да унищожи сърцето в гърдите ми или мозъка в черепа ми.
— Аз съм кралица…
— Аз също. — Усмивката на Анабел Леролан става по-широка. Макар че дрехите ѝ са хубави, тя не носи видими бижута, нито корона. Никакъв метал. Юмрукът ми опипва хълбока. — Няма да обърнем гръб на моя внук. Тронът на Норта принадлежи на Тиберий Седми. Нашата корона е от пламъци, не от стомана.
Гневът на баща ми набира сили като гръмотевица и избухва като мълния. Той се изправя от трона си, единият му юмрук се свива. Металните укрепления на самата стая се извиват, скърцайки силно под напора на яростта му.
— Имахме сделка, Анабел — изръмжава той. — Момичето Бароу в замяна на твоята подкрепа.
Тя само примигва.
Дори от далечния край чувам как брат ми изсъсква:
— Нима сте забравили причината, поради която Гвардията държи Корвиум? Нима не видяхте внука ви да се бие срещу своите в Арчън? Как може кралството да застане зад него сега?
Анабел не трепва. Прорязаното ѝ от бръчки лице остава неподвижно, изражението ѝ — открито и търпеливо. Мила стара жена във всяко отношение, ако не се броят вълните от ярост, които се излъчват от нея. Тя чака брат ми да продължи, но той не го прави и тя накланя глава:
— Благодаря ви, принц Птолемей, задето поне не подкрепихте възмутителното вероломство на убийството на сина ми и изгнанието на внука ми. И двете — извършени от Елара Мерандус, и двете — разпространени из страната в най-ужасната пропаганда, която съм виждала. Да, Тиберий извърши ужасни неща, за да оцелее. Но ги стори за да оцелее. След като всеки един от нас се обърна срещу него, изостави го, след като собственият му покварен брат се опита да го убие на арената като долен престъпник. Една корона е най-малкото, което можем да му дадем в знак на извинение.
Зад нея Айрал и Хейвън стоят непоклатими. Завеса от напрежение се спуска над залата. Всички го усещат. Ние сме Сребърни, родени за сила и мощ. Всички до един — обучени да се бием, да убиваме. Чуваме тиктакане на часовник във всяко сърце, отброяващ времето до кръвопролитието. Хвърлям поглед към Илейн, приковавам очи върху нейните. Тя стисва устни в мрачна линия.
— Пролома е мой — изръмжава баща ми: прозвучава като някой от зверовете на майка ми. Звукът отеква разтърсващо в костите ми и в миг отново съм дете.
Въздействието му върху старата кралица не е такова. Анабел просто накланя глава настрана. Слънчевата светлина хвърля отблясъци по правите, сиви като желязо кичури на косата ѝ, събрана на тила.
— Задръжте си го тогава — отвръща тя и свива рамене. Както казахте, имахме сделка.
И просто така нагнетяващият се смут, заплашващ да погълне стаята, изчезва. Няколко от братовчедите, както и лорд Джералд, видимо издишват с облекчение.
Анабел разперва широко длани в открит жест.
— Вие сте кралят на Пролома и дано царуването ви процъфтява в продължение на много години. Но моят внук е законният крал на Норта. И ще има нужда от всеки съюзник, който успеем да намерим, за да си върне кралството.
Дори баща ми не е предвидил този обрат. Анабел Леролан не е идвала в двора от много години, избирайки да остане в Делфи, седалището на нейната династия. Тя презираше Елара Мерандус и не понасяше да е близо до нея — или това, или се е бояла от нея. Предполагам, че сега, когато кралицата внушителка вече я няма, кралицата заличителка може да се върне. И тя наистина се завърна.
Нареждам си да не се паникьосвам. Колкото и зашеметен да е баща ми, това не е капитулация. Ще запазим Пролома. Ще задържим дома си. Ще запазим короните си. Минаха само няколко седмици, но нямам никакво желание да предам онова, което планирахме. Онова, което заслужавам.
— Чудно ми е как възнамерявате да възстановите на власт един крал, който не желае да има нищо общо с трона — казва замислено баща ми. Прави „колибка“ с пръстите си и оглежда Анабел над тях. — Внукът ви е в Пиемонт…