Думите на баща ми забиват гвоздеи в сърцето ми, всяка от тях е поредният изблик на кървава тъга.
— За кралство Норта. И кралството на Пролома.
Двайсет и четири
Камерън
На Мори му отнема по-дълго време, отколкото на другите заложници.
Някои повярваха след броени минути. Други се съпротивляваха с дни, упорито вярвайки на лъжите, с които ги бяха захранвали. Алената гвардия е шайка терористи. Алената гвардия е зла. Алената гвардия ще направи живота ви по-ужасен. Крал Мейвън ви освободи от войната и ще ви освободи от още война. Изопачени полуистини, втъкани в пропаганда. Ясно ми е как те и толкова много други са били заблудени. Мейвън експлоатираше една жажда у Червените, които не знаеха какво е да бъдеш манипулиран. Виждаха как един Сребърен им обещава да се вслуша в тях, когато предшествениците му отказваха да го направят, да чуят гласовете на хората, които никога не са били чувани. Надежда, на която е лесно да повярваш.
А членовете на Алената гвардия далеч не са невинни герои. Те са в най-добрия случай объркани, борещи се с насилие срещу потисничеството. Децата от Легиона на кинжала остават предпазливи. Всички те са просто тийнейджъри, прескочили от окопите на една армия в тези на друга. Не ги виня, че са нащрек.
Мори все още се придържа към съмненията си. Заради мен, заради това, което съм. Мейвън обвини Гвардията, че убива хора като мен. Независимо колко се опитва, брат ми не може да заличи от съзнанието си тези думи.
Докато сядаме на закуска с горещите купички с овесена каша, се напрягам в очакване на обичайните въпроси. Обичаме да се храним навън на тревата, под открито небе, с ширналите се пред нас тренировъчни терени. След петнайсет години в нашето гето всеки свеж полъх ми се струва като истинско чудо. Седя с кръстосани крака, тъмнозелените ми работни дрехи са омекнали от носене и от безброй пранета.
— Защо не си тръгнеш? — пита Мори, скачайки направо на въпроса. Разбърква овесената каша три пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка. — Не си дала клетва пред Гвардията. Нямаш никаква причина да оставаш тук.
— Защо правиш това? — Почуквам лъжицата му със своята. Глупав въпрос, но лесно измъкване. Никога нямам подходящ отговор за него и ми е омразно, че ме кара да се чудя.
Той свива тесните си рамене.
— Обичам рутината — промърморва. — У дома… е, знаеш, че у дома беше адски ужасно, но… — Разбърква отново кашата, металът стърже. — Помниш разписанията, свирката за началото и края на смяната.
— Да. — Все още ги чувам в сънищата си. — И това ти липсва?
Той изпухтява раздразнено:
— Разбира се, че не. Аз просто… Това да не знам какво ще стане. Не го разбирам. Това е… плашещо е.
Загребвам малко овесена каша. Гъста и вкусна е. Мори ми даде дажбата си от захар и допълнителната сладост смекчава смущението, което изпитвам.
— Мисля, че това изпитват всички. Мисля, че точно затова оставам.
Мори се обръща да ме погледне, присвивайки очи срещу яркия блясък на все още изгряващото слънце. То осветява лицето му, показва колко много се е променил. От редовните солидни дажби е напълнял. А по-чистият въздух явно му действа добре. Не съм чула стържещата кашлица, която накъсваше изреченията му преди.
Едно нещо не се е променило обаче. Той все още носи татуировката точно както и аз. Черно мастило като жигосано клеймо около врата му. Буквите и цифрите ни съвпадат почти точно.
НТ-СПДМ-188908, гласи неговият. Ню Таун, Сглобяване и поправка, дребна манифактура. Аз съм 188907. Родена съм първа. Вратът ме засърбява при спомена за деня, когато бяхме белязани, трайно обвързани с робския си труд.
— Не знам къде да отида. — Изричам думите на глас за първи път, макар да си ги мисля всеки ден, откакто избягах от Корос. — Не можем да си отидем у дома.
— Предполагам, че не — промърморва той. — Е, какво правим тук? Ще останеш и ще позволиш на тези хора…
— Казах ти преди, те не искат да убият новокръвните. Това беше лъжа, лъжа на Мейвън…
— Не говоря за това. Значи Алената гвардия няма да те убие — но въпреки всичко те излагат на опасност. Прекарваш всяка минута, в която не си с мен, като се обучаваш да бъдеш смъртоносен боец. А в Корвиум видях… когато ни изведохте…
Не казвай какво направих. Помня го достатъчно добре и без той да описва как убих двама Сребърни. По-бързо, отколкото съм убивала някога преди. С кръв, шуртяща от очите и устите им, с вътрешности, умиращи орган по орган, докато моята способност за заглушаване унищожи всичко в тях. Почувствах го тогава. Все още го чувствам. Усещането за смъртта пулсира из тялото ми.