— Знам, че можеш да помогнеш. — Той оставя овесената си каша и хваща ръката ми. Във фабриките аз се държах за него. Ролите ни се разменят. — Не искам да виждам как те превръщат в оръжие. Ти си ми сестра, Камерън. Направи всичко, което можеше, за да ме спасиш. Остави меда направя същото.
С раздразнено сумтене се отпускам назад на меката трева и слагам купичката до себе си.
Той ме оставя да мисля и насочва очи към хоризонта. Махва с мургавата си ръка към полята пред нас:
— Толкова дяволски зелено е тук. Мислиш ли, че останалият свят е такъв?
— Не знам.
— Бихме могли да открием. — Гласът му е толкова тих, та се преструвам, че не го чувам, и потъваме в непринудено мълчание. Гледам как пролетните ветрове гонят облаци по небето, докато той се храни с бързи и ловки движения. — Или бихме могли да си отидем вкъщи. Мама и татко…
— Невъзможно. — Съсредоточавам се върху синевата над нас, синева, каквато никога не виждахме в онази адска дупка, в която бяхме родени.
— Ти ме спаси.
— И едва не загинахме. По-добри шансове, а едва не загинахме. — Издишвам бавно. — Точно сега не можем да направим нищо за тях. Мислех си, че може би някога, но… всичко, което можем да направим, е да се надяваме.
Спазъм на тъга преминава по лицето му и вгорчава изражението му. Но той кимва:
— И да останем живи. Да останем себе си. Чуваш ли ме, Кам? — Сграбчва ръката ми. — Не им позволявай да те променят.
Той е прав. Макар да съм гневна, макар да изпитвам толкова много омраза към всичко, което застрашава семейството ми — дали подхранването на този гняв си струва цената?
— Тогава как да постъпя? — насилвам се най-сетне да попитам.
— Не знам какво е чувството да имаш способност. Ти имаш приятели, които знаят. — Очите му проблясват, когато прави пауза за драматичен ефект. — Имаш приятели, нали? — Усмихва ми се криво над ръба на купичката си. Плясвам го по ръката заради намека.
Умът ми скача първо към Фарли, но тя все още е в болницата, свиквайки с новородено бебе, и не притежава способност. Не знае какво е да си толкова смъртно опасен, да имаш контрол над нещо толкова смъртоносно.
— Страх ме е, Мори. Когато ти изпадаш в истеричен пристъп, само крещиш и плачеш. При мен с това, което мога да правя… — Вдигам ръка към небето и сгъвам пръсти срещу облаците. — Аз се плаша от него.
— Може би това е добре.
— Какво имаш предвид?
— Помниш ли как ни използваха у дома, когато бяхме деца? Да затягаме големите механизми, дълбоко положените кабели? — Мори разтваря широко тъмните си очи, опитва се да ме накара да разбера.
Споменът отеква. Удар на желязо в желязо, скърцането и въртенето на постоянно бучащи машини из безкрайни фабрични цехове. Почти мога да усетя миризмата на машинното масло, да почувствам гаечния ключ в ръката си. Беше истинско облекчение, когато с Мори станахме прекалено едри, за да бъдем „паяци“, както надзирателите наричаха малките деца в нашия цех. Достатъчно дребни, за да стигнат там, където възрастните работници не можеха, твърде малки, за да се страхуват, че ще бъдат премазани.
— Страхът може да бъде хубаво нещо, Кам — продължава упорито той. — Страхът не ти позволява да забравиш. А страхът, който изпитваш, страхопочитанието, което храниш към смъртоносното нещо вътре в теб… мисля, че това също е способност.
Овесената ми каша вече е изстинала, но се насилвам да преглътна една хапка, за да не ми се налага да говоря. Сега сладкият вкус е прекалено силен и захарта полепва по зъбите ми.
— Плитките ти са се разплели — промърморва Мори под нос. Осланя се на друга рутина, стара, позната и на двама ни. Родителите ни тръгваха за работа по-рано от нас и трябваше да си помагаме един на друг да се приготвим призори. Той отдавна се е научил как да ми оправя косата и му трябва съвсем малко време да я разплете. Усещането, че съм си го върнала обратно, е хубаво и съм завладяна от емоция, когато сплита къдравата ми черна коса на две плитки.
Не ме пришпорва да взема решение, но разговорът е достатъчен, за да остави въпросите, които вече имах, да изплуват на повърхността. Коя искам да бъда? Какъв избор ще направя?
В далечината, зад периферията на тренировъчните терени, зървам две познати фигури. Една висока, една ниска, и двете — подтичващи по очертанията на тренировъчния терен. Правят това всеки ден: упражненията им са познати на повечето от нас. Въпреки много по-дългите крака на Кал за Мер не е проблем да не изостава от него. Когато се приближават, виждам, че се усмихва. Има много неща у Мълниеносното момиче, които не разбирам, и усмихването по време на тичане е едно от тях.