— Благодаря, Мори — казвам и се изправям на крака, когато той свършва.
Брат ми не се изправя заедно с мен. Проследява погледа ми, спира очи върху Мер, когато тя се приближава. Нейното присъствие не го напряга, но това на Кал — да. Мори бързо се заема да прибира купичките, свеждайки глава, за да скрие намръщеното си изражение. Братът и сестрата Коул и принцът на Норта не се обичат.
Мер повдига брадичка, докато тича, поздравява двама ни.
Принцът се опитва да крие раздразнението си, когато тя забавя темпото и намалява до бавен ход, за да се приближи до мен и Мори. Кал не се справя особено добре, но кимва в опит за вежлив поздрав.
— Добро утро — казва Мер, пристъпвайки от крак на крак, докато си поема дъх. Цветът на лицето ѝ се е подобрил повече от всичко: бронзовата ѝ кожа отново започва да придобива златиста топлина. — Камерън, Мори — казва тя, очите ѝ шарят между нас с котешка бързина. Мозъкът ѝ вечно се върти, търсейки пукнатини. След онова, което е преживяла, как би могла да бъде друга?
Сигурно долавя колебанието в мен, защото не помръдва, чака ме да кажа нещо. Едва не губя кураж, но Мори се докосва лекичко до крака ми. Просто действай, казвам си. Тя може даже и да разбере.
— Имаш ли нещо против да се поразходиш с мен?
Преди залавянето си тя щеше да изсумти, да ми каже да тренирам, да ме отпъди като досадна муха. Едва ме търпеше. Сега кимва с глава. С един-единствен жест Мер отпраща Кал, както само тя умее.
Затворът я е променил, както промени всички ни.
— Разбира се, Камерън.
Имам чувството, че говоря с часове, изливайки всичко, което съм задържала в себе си. Страха, гнева, усещането за гадене, което получавам всеки път, когато мисля за онова, което мога да правя и което направих. Как ме изпълваше с тръпка на вълнение. Как такава мощ ме караше да се чувствам непобедима, неунищожима, а сега ме кара да се чувствам засрамена. Чувството е, сякаш се намушквам сама в стомаха и оставям червата си да изпаднат. Избягвам очите ѝ, когато говоря, неотклонно забила поглед в краката си, докато кръстосваме из тренировъчния терен. Докато вървим упорито нататък още и още войници се изсипват на полето. Новокръвни и Червени, всички — изпълняващи сутрешните си упражнения. В униформите им — зелени гащеризони, осигурени от Монтфорт — е трудно да се разбере кой какъв е. Всички изглеждаме еднакви, обединени.
— Искам да предпазя брат си. Той ми казва, че би трябвало да си отидем, да се махнем… — Гласът ми отслабва и заглъхва, докато вече не остават думи.
Мер е убедителна в отговора си:
— Сестра ми казва същото. Всеки ден. Иска да приеме предложението на Дейвидсън. Да се премести на друго място. Да остави другите да се бият. — Очите ѝ потъмняват напрегнато. Обхождат пейзажа, пълен със зелени униформи. Извършва наблюденията си механично независимо дали го знае, или не, разчита рисковете и заплахите. — Каза, че сме дали достатъчно.
— В такъв случай какво ще правиш?
— Не мога да обърна гръб. — Тя хапе замислено устна. — В мен има твърде много гняв. Ако не намеря начин да се отърва от него, може да ме трови до края на живота ми. Но това вероятно не е каквото искаш да чуеш. — От страна на всеки друг би било обвинение. От Кал или Фарли. От онази, която бе Мер преди шест месеца. Вместо това думите ѝ са по-меки.
— Ако продължавам, това ще ме изяде жива — признавам. — Ако продължа по този начин, ако използвам способността си, за да убивам… това ще ме превърне в чудовище.
Чудовище. Тя потръпва, когато го казвам, и се затваря в себе си. Мер Бароу се е нагледала на чудовища. Извръща поглед, подръпва разсеяно плитката си, накъдрила се от пот и влага.
— Чудовищата се създават толкова лесно особено у хора като нас — промърморва тя. Но се съвзема бързо: — Ти не се би в Арчън. Или, ако си, не те видях.
— Не, бях там само за да… — Да те обуздавам. В онзи момент това беше добър план. Но сега, когато знам какво е преживяла, се чувствам ужасно.
Тя не настоява.
— Идеята хрумна на Килорн в Трайъл — казвам. — Той се справя добре с разпределянето на новокръвните и Червените и знаеше, че искам да отстъпя назад. Така че го придружих — но не за да се бия, не за да убивам, освен ако не е абсолютно необходимо.
— И искаш да продължиш по този път. — Не е въпрос.
Бавно кимвам. Не би трябвало да изпитвам смущение.
— Мисля, че така е по-добре. Да защитавам, а не да разрушавам. — Отстрани до тялото пръстите ми се сгъват. Способността ми за заглушаване се разлива в локва под плътта ми. Не мразя способността си, но мога да мразя онова, което прави.