Мер ме фиксира ухилено с поглед:
— Не съм твой командир. Не мога да ти нареждам какво да правиш или как да се биеш. Но мисля, че идеята е добра. А ако някой се опита да ти каже обратното, насочи го към мен.
Усмихвам се. Някак усещам как от плещите ми се вдига тежест.
— Благодаря.
— Съжалявам, между другото — казва тя, като се приближава. — Аз съм причината да си тук. Сега знам, че онова, което ти причиних, да те заставя да се присъединиш към нас… беше погрешно. И съжалявам.
— Абсолютно си права. Постъпи погрешно, това е дяволски сигурно. Но в крайна сметка получих каквото исках.
— Мори. — Тя въздъхва. — Радвам се, че си го върна. — Усмивката ѝ не изчезва, но определено избледнява, отслабена от каквото и да е споменаване на братя.
На ниското възвишение напред Мори чака, сега застанал, очертан като силует на фона на постройките на базата, простиращи се зад него. Кал го няма. Хубаво.
Макар че е с нас от месеци, Кал се чувства неловко, ако няма цел, не го бива в разговорите и вечно е напрегнат, когато няма стратегия за обмисляне. Част от мен все още мисли, че той възприема всички ни като заменими — карти, които да бъдат взимани и захвърляни, както диктува стратегията. Но обича Мер, напомням си. Обича момиче с Червена кръв.
Това сигурно не е без значение.
Преди да стигнем обратно при брат ми, един последен страх набъбва като мехурче в гърлото ми.
— Изоставям ли всички ви? Новокръвните?
Моята способност е безмълвна смърт. Аз съм оръжие независимо дали ми харесва, или не. Мога да бъда използвана. Мога да бъда от полза. Себично ли е да си тръгна?
Имам чувството, че това е въпрос, който Мер си е задавала много пъти. Но отговорът ѝ е за мен и само за мен.
— Разбира се, че не — промърморва тя. — Все още си тук. И си едно чудовище по-малко, за което да се тревожим. Един призрак по-малко.
Двайсет и пет
Мер
Макар че времето, което прекарах в Резката, беше нагнетено с изтощение и сърдечна мъка, то все още владее едно кътче от сърцето ми. Поне веднъж помня доброто по-ярко и живо от лошото. Дните, когато се връщахме с оцелели новокръвни, изтръгнати от челюстите на заплашващата ги екзекуция. Струваше ми се като напредък. Всяко лице беше доказателство, че не съм сама и че мога да спасявам хора така лесно, както и да ги убивам. В някои дни ми се струваше просто. Правилно. Оттогава насам преследвам това усещане.
Базата в Пиемонт има собствени тренировъчни съоръжения, както вътрешни, така и външни. Някои са оборудвани за Сребърни, останалите — за да се обучават Червените войници да воюват. Полковникът и неговите хора, които вече наброяват хиляди и стават все повече с всеки изминал ден, завземат за себе си стрелбището. Новокръвните като Ейда, онези с не толкова унищожителни способности, тренират с него, усъвършенствайки прицела и бойните си умения. Килорн снове между техните редици и новокръвните на тренировъчните терени на Сребърните. Не принадлежи към никоя от двете групи и въпреки това присъствието му действа успокояващо на мнозина. Рибарят е пълната противоположност на заплаха, да не споменавам, че е и познато лице. И не се бои от тях, както мнозина от „истинските“ Червени войници. Не, Килорн ме е виждал достатъчно, че да не се бои от новокръвен никога повече.
Сега ме придружава, превежда ме по периферията на сграда с големината приблизително на хангар за въздушни джетове. Но няма писта.
— Гимнастически салон за Сребърните — казва, посочвайки към постройката. — Вътре има какво ли не. Тежести, писта за бягане с препятствия, арена…
— Схващам. — Научих уменията си на такова място, заобиколена от злобно ухилени Сребърни, готови да ме убият, ако видят дори една капка от кръвта ми. Поне вече не е нужно да се тревожа за това. — Вероятно не би трябвало да тренирам на никое място, където има покрив или електрически крушки.
Килорн изсумтява:
— Вероятно не.
Една от вратите на гимнастическия салон се разтваря с трясък и навън излиза фигура с увита около врата хавлиена кърпа. Кал търка потта от лицето си, все още облян в сребриста руменина от физическото усилие. Вдигане на тежести, предполагам.
Присвива очи и скъсява разстоянието между нас възможно най-бързо. Все още задъхан, подава ръка. Килорн я поема, открито ухилен.
— Килорн. — Кал кимва. — На обиколка ли сте?
— Да…
— Не, тя трябва да започне с някои от другите днес. — Килорн говори, без да ми обръща внимание, и устоявам на порива да го смушкам в корема.