— Какво?
Изражението на Кал става мрачно. С усилие си поема дълбоко дъх:
— Мислех, че ще си дадеш повече време.
Килорн ме изненада в болницата, но е прав. Вече не мога да бездействам. Струва ми се безполезно. И съм неспокойна, гневът кипи под кожата ми. Аз не съм Камерън. Не съм достатъчно силна да отстъпя. Дори електрическите крушки започнаха да изпускат искри, когато вляза в някоя стая. Имам нужда от отдушник.
— Минаха няколко дни. Мислех, че всичко е свършило. — Опирам ръце на хълбоците си, напрягам се да посрещна неизбежното му възражение. Без дори да го осъзнава, Кал заема обичайната си поза за спор с мен. Скръстени ръце, набраздено от бръчки чело, здраво забити в пода крака. Заради слънцето зад мен е принуден да примижи, а след тренировката си лъха на пот.
Килорн, проклетият страхливец, се дръпва няколко стъпки назад.
— Ще се видим, когато спреш да беснееш. — Хвърля самодоволна усмивка през рамо и ме оставя да се оправям сама.
— Само минутка — провиквам се към оттеглящата му се фигура. Той само помахва и изчезва зад ъгъла на гимнастическия салон. — Страхотно подкрепление е, няма що. Не че ми трябва — добавям бързо, — тъй като решението е мое, а това е просто тренировка. С мен всичко ще е съвсем наред.
— Е, половината ми тревога е за хората в зоната на взрива. А останалата… — Той хваща ръката ми, за да ме притегли по-близо. Сбърчвам нос и забивам пети в земята. Не че има голямо значение. Въпреки това се плъзвам по настилката.
— Целият си потен.
Той се ухилва, обвивайки ръка около гърба ми. Няма измъкване.
— Аха.
Мирисът не е изцяло неприятен, макар че би трябвало да е.
— Значи няма да спориш с мен по този въпрос?
— Както и сама каза. Решението си е твое.
— Хубаво. Нямам енергия да се препирам два пъти в една сутрин.
Той се раздвижва и ме бутва леко назад, за да види по-добре лицето ми. Палците му леко докосват долната страна на челюстта ми.
— Гиза?
— Гиза. — Изпухтявам и отмятам тънко кичурче коса от лицето си. Без Безмълвния камък здравето ми се подобри значително чак до ноктите и косата ми, които отново растат с нормална бързина. Все още има сиви краища обаче. Това никога няма да си отиде. — Постоянно ми натяква за преместване. Да отидем в Монтфорт. Да оставим всичко зад гърба си.
— А ти ѝ каза да заминава, нали?
Изчервявам се до алено:
— Просто ми се изплъзна! Понякога… не мисля, преди да говоря.
Той се засмива:
— Какво? Ти?
— А после мама взе нейната страна, разбира се, а татко изобщо не взе страна, той играе ролята на миротворец, разбира се. Сякаш… — дъхът ми пресеква — сякаш изобщо нищо не се е променило. Все едно бяхме обратно в Подпорите, в кухнята. Предполагам, че това не би трябвало да ме притеснява толкова много. В общия план на нещата. — Смутена, се заставям да вдигна поглед към Кал. Струва ми се ужасно да му се оплаквам от семейството си. Но той попита. И всичко се изля. Той просто ме оглежда изучаващо, като че ли съм полесражение. — Това не е нещо, за което искаш да мислиш. Няма нищо.
Хватката му върху ръката ми се затяга, преди дори да ми хрумне да се отдръпна. Той знае как бягам.
— Всъщност мислех си за всички войници, с които се обучавах. Най-вече на фронта. Виждал съм войници да се връщат невредими телом, но лишени от нещо друго. Не могат да спят или пък не могат да се хранят. Понякога потъват направо обратно в миналото — в спомен за битка, пробуден от звук или мирис, или някакво друго усещане.
Преглъщам мъчително и описвам кръг около китката си с треперещи пръсти. Когато я стисвам, си спомням оковите. От докосването ми призлява.
— Звучи ми познато.
— Знаеш ли какво помага?
Разбира се, че не знам, иначе щях да го направя. Поклащам глава.
— Нормалността. Рутината. Говоренето. Знам, че не си точно почитателка на последното — добавя, подсмихвайки се бавно. — Но семейството ти просто иска да си в безопасност. Минаха през ада, когато… те нямаше. — Все още не е измислил подходящата дума за онова, което ми се случи. Пленена или затворена не носят точно подходящата тежест. — А сега, когато се върна, те правят онова, което би направил всеки. Закрилят те. Не Мълниеносното момиче, не Марийна Титанос, а теб. Мер Бароу. Момичето, което познават и помнят. Това е всичко.
— Правилно. — Кимвам бавно. — Благодаря.
— Та за това нещо с говоренето.
— О, хайде де, точно сега ли?
Той се ухилва по-широко и се засмива, коремните му мускули са напрягат до мен.