— Добре, по-късно. След тренировката.
— Не е зле да идеш да вземеш душ.
— Ти майтапиш ли се? През цялото време ще бъда на две стъпки зад теб. Искаш да тренираш? Тогава ще тренираш както трябва. — Той ме смушква в долната част на гърба и ме кара да се препъна напред. — Хайде.
Принцът не се спира: подтичва назад, докато се нагодя към темпото му. Подминаваме лекоатлетическата писта, външното трасе за бягане с препятствия, обширно поле с ниско подрязана трева, да не споменавам няколко кръга пръст за спаринг и стрелбище за целене по мишени, дълго повече от четвърт миля. Някои новокръвни тичат по трасето за бягане с препятствия и лекоатлетическата писта, докато други са упражняват сами на полето. Не ги разпознавам, но способностите, които виждам, са ми достатъчно познати. Новокръвен, подобен на нимфа, оформя стълбове от бистра вода, а после ги оставя да паднат на тревата, образувайки разпростиращи се кални локви. Една жена със способности на телепортатор се придвижва с лекота по трасето. Появява се и изчезва из всички съоръжения, смеейки се на другите, които срещат повече затруднения. Всеки път, щом скочи, стомахът ми се усуква при спомена за Шейд.
Кръговете за спаринг ме смущават най-много. Не съм се била с никого за тренировка, само за спорта, след схватката с Еванджелин преди толкова много месеци. Не беше преживяване, което бих искала да повторя. Но със сигурност ще ми се наложи.
Гласът на Кал ме поддържа спокойна, привлича вниманието ми обратно към настоящата задача.
— Ще ти изготвя програма за вдигане на тежести от утре, но днес можем да се заемем с целене по мишени и с теория.
Разбирам това за мишените.
— Теория?
Спираме в края на дългото стрелбище и се взираме в мъглата, догаряща в далечината.
— Дойде на обучение, закъсняла за това с цяло десетилетие. Но преди нашите способности да влязат в бойна форма, прекарваме много време в изучаване на предимствата и недостатъците си и как да ги използваме.
— Като например нимфите да побеждават възпламенителите, надделяване на водата над огъня.
— Донякъде. Това е лесно. Но какво, ако ти си възпламенителят? — Просто поклащам глава, а той се ухилва: — Да, сложна работа. Нужно е много запаметяване и разбиране. Изпробване. Но ще се правиш бързо.
Забравих колко наясно е Кал с всичко. Той е като риба във вода, спокоен, усмихнат. Изгарящ от желание. Това е нещото, в което го бива, което разбира, с което се справя отлично. То е спасително въже в един свят, в който сякаш никога няма логика.
— Твърде късно ли е да кажа, че вече не искам да тренирам?
Кал само се засмива и накланя глава назад. Мънистена капка пот се търкулва надолу по врата му.
— Няма да се отървеш от мен, Бароу. Сега уцели първата мишена. — Той протяга длан и посочва квадратен гранитен блок на десетина метра разстояние, оцветен като мишена за стрелба. — Една мълния. Право в центъра.
Самодоволно ухилена, правя каквото се иска от мен. Не мога да пропусна тази мишена. Една-единствена пурпурно-бяла мълния профучава из въздуха и попада право в целта. С отекващ пукот мълнията оставя черна следа в центъра на мишената.
Преди да имам време да се почувствам горда, Кал силно ме изблъсква настрана. Заварена неподготвена, се препъвам и едва не падам в пръстта:
— Ей!
Той просто се отдръпва и посочва:
— Следващата мишена. Двайсет метра.
— Чудесно — изпухтявам и насочвам поглед към втория блок. Вдигам отново ръка, готова да се прицеля, и Кал ме блъсва отново. Този път краката ми реагират по-бързо, но не достатъчно и мълнията ми излита неконтролируемо и пада с пукот в пръстта.
— Това ми се струва много непрофесионално.
— Правех го, докато някой изстрелваше халосни патрони до главата ми. Би ли предпочела така? — пита той. Поклащам бързо глава. — Тогава… уцели… мишената.
При нормални обстоятелства щях да съм подравнена, но усмивката му се разлива по лицето и ме кара да се изчервя. Това е тренировка, помислям си. Овладей се.
Този път, когато посяга да ме бутне, отстъпвам встрани и изстрелвам мълнията, заканвайки гранитния знак. Ново измъкване, нов изстрел. Кал започва да променя тактиката, като се цели в краката ми или дори мята горящо огнено кълбо през полезрението ми. Първия път, когато го прави, се смъквам на земята толкова бързо, че се налага да плюя пръст. „Удари мишената“ се превръща в негов химн, последван от знак за отбелязване на разстоянието, където и да било между петдесет и десет метра. Крещи мишените напосоки, като през цялото време ме принуждава да танцувам на пръсти. По-трудно е от тичането, много по-трудно, а с течение на деня слънцето започва да напича жестоко.