— Мишената е суифт. Как действаш? — пита той.
Стискам зъби, задъхана:
— Разпростирам мълнията. Уцелвам го, докато се отдръпва.
— Не ми казвай, направи го.
Със сумтене замахвам с ръка в посичащо, хоризонтално движение и запращам искри от електрическа мощ в посока на мишената. Искрите са по-слаби, по-малко концентрирани, но достатъчни да забавят суифт. До мен Кал просто кимва: единственият знак, че съм направила нещо както трябва. Въпреки това чувството е приятно.
— Трийсет метра. Банши.
Запушвам ушите си с длани и примижавам към мишената, призовавайки мълнията, без да използвам пръстите си. От тялото ми отскача светкавица и се извива като дъга. Не улучва, но разплисквам електричеството и карам искрите да избухнат в различни посоки.
— Четири метра и половина. Заглушаване.
Мисълта за някой Арвън ме залива с паника. Опитвам се да се фокусирам. Ръката ми се плъзва към хълбока за несъществуващ пистолет и се преструвам, че прострелвам мишената.
— Бум.
Кал изсумтява леко.
— Това не се брои, но както и да е. Четири метра и половина. Магнитрон.
Тази мишена познавам отблизо. С цялата сила, която мога да събера, изстрелвам мощна мълния към мишената. Тя се разцепва на две, разделяйки се точно в центъра.
— Теория? — изрича мек глас зад нас.
Била съм толкова съсредоточена върху стрелбището, че не съм забелязала Джулиан, застанал отстрани да гледа, с Килорн до него. Някогашният ми учител се усмихва смутено, скръстил ръце зад гърба си по обичайния си маниер. Никога не съм го виждала толкова небрежно облечен, със светла памучна риза и къси панталони, които разкриват гънки като на пиле крака. Не е зле Кал да изготви и на него програма за вдигане на тежести.
— Теория — потвърждава Кал. — До известна степен. — Маха ми да сляза, дава ми кратък отдих. Моментално сядам в пръстта и изпружвам крака. Въпреки постоянното отбягване на ударите това, което ме уморява, е мълнията. Без адреналина на битката или надвисналата над главата ми смъртна заплаха издръжливостта ми е решително намаляла. Да не споменавам факта, че ми липсват около шест месеца упражнения. С равномерни движения Килорн се навежда и слага леденостудена бутилка с вода до мен.
— Помислих си, че може да имаш нужда от това — казва с намигване.
Вдигам лице и му се ухилвам:
— Благодаря — успявам да продумам, преди да изгълтам жадно няколко студени глътки. — Какво правиш тук долу, Джулиан?
— Точно отивах към архивите. После реших да видя за какво е цялата шумотевица. — Посочва през рамо. Стряскам се при вида на около дузина души, събрали се в периферията на стрелбището, до един — втренчени в нас. В мен. — Изглежда, че си имаш малко публика.
Стисвам зъби. Страхотно.
Кал се раздвижва съвсем леко, за да ме скрие от поглед.
— Извинявай. Не исках да ти нарушавам концентрацията.
— Всичко е наред — казвам му и се заставям да се изправя. Крайниците ми проскърцват недоволно.
— Е, ще видя и двама ви по-късно — отвръща Джулиан, местейки поглед между мен и Кал.
Отговарям бързо.
— Можем да отидем с теб…
Но той ме прекъсва с многозначително ухилване и посочва към тълпата зяпачи.
— О, мисля, че трябва да се запознаеш с някои хора. Килорн, ще имаш ли нещо против?
— Ни най-малко — отвръща Килорн. Идва ми да го цапна и да изтрия глупавата усмивка от лицето му, и той го знае. — След теб, Мер.
— Чудесно — насилвам се да изрека със стисната челюст.
Преборвайки се с естествения си инстинкт да се изплъзна от вниманието, правя няколко стъпки към новокръвните. Още няколко. Още няколко. Докато стигам до тях с Кал и Килорн до мен. В Резката не исках приятели. По-трудно е да се сбогуваш с приятели. Това не се е променило, но виждам какво правят Килорн и Джулиан. Вече не мога да се изолирам от другите. Опитвам се да се насиля и да се усмихна приветливо на хората около мен.
— Здрасти. Аз съм Мер. — Звучи глупаво и се чувствам глупаво.
Една от новокръвните, телепортаторката, накланя глава. Има горско зелена униформа на Монтфорт, дълги крайници и късо подстригана кафява коса.
— Да, знаем. Аз съм Арецо — казва тя и подава ръка. — Аз телепортирах теб и Калоре извън Арчън.
Нищо чудно, че не я познах. Минутите след бягството ми все още са неясна бъркотия от страх, адреналин и зашеметяващо облекчение.
— Точно така, разбира се. Благодаря ти за това. — Примигвам, опитвайки се да я запомня.
Останалите са също толкова дружелюбни и открити, толкова доволни да срещнат друга новокръвна, колкото и аз. Всички в тази група са родени в Монтфорт или са в съюз с Монтфорт, имат зелени униформи с бели триъгълници на гърдите и отличителни знаци на всеки бицепс. Някои са лесни за разгадаване — две вълнисти черти за подобния на нимфа новокръвен, три стрели за суифта. Никой обаче няма ордени или медали. Няма как да се разпознае кой евентуално е офицер. Но всички имат военно обучение дори и да не са професионални военни. Говорят си на фамилно име и имат здрави и уверени ръкостискания: всеки един е роден войник или превърнат в такъв.