Повечето разпознават Кал и му кимват много официално. Поздравяват Килорн като стар приятел.
— Къде е Ела? — пита Килорн, отправяйки въпроса си към мъж с черна кожа и шокиращо зелена коса. Явно боядисана. Казва се Рейф. — Изпратих ѝ съобщение да дойде и да се запознае с Мер. Също и на Тайтън.
— Последния път, когато ги видях, се упражняваха на билото на Сторм Хил. Което технически — хвърля поглед към мен почти извинително — е мястото, където трябва да тренират електриконите.
— Какво е електрикон? — питам и веднага се чувствам глупава.
— Ти.
Въздъхвам смутена.
— Правилно. Досетих се почти в мига, щом попитах.
Рейф плавно пуска искра над ръката си, оставяйки я да се усуче между пръстите му. Чувствам я, но не като собствената си мълния. Зелените искри откликват на него и само на него.
— Странна дума, но ние сме странни създания, нали?
Взирам се в него, почти останала без дъх от вълнение:
— Ти си… като мен?
Той кимва и посочва мълниите върху ръкавите си:
— Да, ние сме.
Сторм Хил е точно какъвто звучи. Издига се под лек наклон в средата на друго поле в противоположния край на базата, възможно най-далече от самолетната писта. Така е по-малко вероятно да ударя някой джет със заблудена мълния. Оставам с усещането, че хълмът е ново допълнение, ако съдя по разпиляната пръст под краката ми, докато наближаваме билото. Тревата също е новоизрасла, дело на някой зеленопръст или новокръвното му съответствие. По-тучна е от тази на тренировъчните терени. Но хребетът на склона изглежда ужасно: отъпкана овъглена пръст, кръстосана от пукнатини и от мириса на далечна гръмотевична буря. Докато останалата част от базата се наслаждава на яркосини небеса, над Сторм Хил се върти черен облак. Кълбест буреносен облак, издигащ се на хиляди футове в небето като стълб от тъмен дим. Никога не съм виждала нещо подобно, толкова контролирано и обуздано.
Синьокосата жена от Арчън стои под облака с разперени настрана ръце, с длани, вдигнати към гръмотевицата. Вдървено изправен мъж с буйна бяла коса като гребен на вълна се отдръпва назад от нея, слаб и строен в зелената си униформа. И двамата имат отличителни знаци с изображения на мълнии.
Над ръцете на жената танцуват сини искри, дребни като червейчета.
Рейф ни повежда: Кал е плътно до мен. Въпреки че се справя със собствените си мълнии, черният облак го изнервя. Постоянно хвърля погледи нагоре, сякаш очаква облакът да експлодира. Малко син цвят проблясва слабо в тъмнината, осветява я отвътре. Заедно с него избоботва гръмотевица, приглушена и пулсираща като мъркане на котка. Разпраща тръпки из костите ми.
— Ела, Тайтън — повиква ги Кал. Маха с ръка.
Те се обръщат, когато чуват имената си, и проблясването в облаците рязко спира. Жената сваля ръце, прибира дланите си и кълбестият буреносен облак започва да се разпръсва пред очите ни. Тя дотичва с дълги енергични крачки, следвана от по-сдържания мъж.
— Питах се кога ли ще се срещнем — казва тя с висок и задъхан глас в тон с деликатното ѝ телосложение. Най-неочаквано улавя ръцете ми и ме целува по двете бузи. Докосването ѝ е като шок, от нейната кожа към моята прескачат искри. Не боли, но със сигурност ме кара да застана нащрек.
— Аз съм Ела, а ти си Мер, разбира се. А този висок привлекателен тип е Тайтън.
Въпросният мъж определено е висок, със светлокафява кожа, съзвездие от лунички и челюст, по-остра от ръба на скален зъбер. С леко движение на главата отмята бялата си коса на една страна, оставя я да падне върху лявото му око. Намигва с дясното. С такава коса очаквах да е стар, но едва ли е на повече от двайсет и четири.
— Здравей — е всичко, което казва с плътен и уверен глас.
— Привет. — Кимвам им, смутена както от присъствието им, така и от собствената си неспособност да се държа поне приблизително нормално. — Съжалявам, това е доста голям шок.
Тайтън завърта очи, но Ела избухва в смях Половин секунда по-късно разбирам и се присвивам от смущение.