Кал се подсмихва до мен:
— Това беше наистина ужасно, Мер. — Побутва рамото ми възможно най-дискретно: от него се излъчва лек полъх топлина. Много малка утеха в горещината на Пиемонт.
— Разбираме — обажда се Ела бързо, открадвайки думите. — Винаги е смущаващо да срещнеш друг Пламтящ, а какво остава пък цели трима със същата способност като твоята. Нали, момчета? — Тя смушква Тайтън с лакът в гърдите и той почти не реагира, подразнен. Рейф просто кимва. Оставам с чувството, че на Ела се пада по-голямата част от говоренето, и въз основа на онова, което помня от бурята със сините мълнии в Арчън, по-голямата част от борбата. — Отчаяна съм и от двама ви — промърморва Ела и клати глава към тях. — Но сега имам теб, нали, Мер?
Енергичният ѝ характер и откритата ѝ усмивка сериозно ме смущават. Такива мили хора винаги крият нещо. Преглъщам подозренията си достатъчно, за да ѝ отправя усмивка, която, надявам се, е искрена.
— Благодаря ти, че я доведе — добавя тя към Кал, тонът ѝ се променя. Веселата, синьокоса фея изпъва гръбнак и придава твърдост на гласа си, превръщайки се във войник пред очите ми. — Мисля, че ние можем да поемем обучението ѝ оттук.
Кал надава нисък лаещ смях:
— Сами? Вие сериозно ли?
— А ти беше ли? — изстрелва тя в отговор, присвивайки очи. — Видях „тренировката“ ви. Малки експлозии в обхват като за мишени — това едва ли е достатъчно да покаже максимума на способностите ѝ. Или пък знаеш ли как да измъкнеш буря от нея?
Ако съдя по начина, по който се извиват устните му, се досещам, че иска да каже нещо определено неуместно. Спирам го, преди да успее, улавяйки китката му:
— Военните познания на Кал…
— … са чудесни за регулиране на способностите. — Ела ме прекъсва рязко. — И идеални, за да те обучи да се биеш срещу Сребърните така, както се бие той. Но способностите ти се простират отвъд неговите познания. Има неща, на които не може да те научи, неща, които трябва да усвоиш или по трудния начин — сама, или по лесния начин… с нас.
Логиката ѝ е разумна, макар и разстройваща. Има неща, на които Кал не може да ме научи, неща, които не разбира. Спомням си, когато се опитвах да обучавам Камерън — не познавах способността ѝ така, както познавах своята. Беше все едно да говоря различен език. Все още бях способна да общувам, но не истински.
— Тогава ще гледам — казва Кал с непреклонна решителност. — Това приемливо ли е?
Ела се усмихва, бодрото ѝ настроение се връща.
— Разбира се. Бих те посъветвала обаче да се дръпнеш назад и да останеш нащрек. Мълнията е малко като буйна кобилка. Независимо колко я обяздваш, вечно ще се опитва да побегне на свобода.
Той ми отправя един последен поглед и едва доловима окуражителна усмивка, а после се отправя към края на билото, доста отвъд кръга с мишените за поразяване. Когато стига там, се тръсва на земята и се подпира на ръце, прикова очи върху мен.
— Свестен е. Като за принц — обажда се Ела.
— И Сребърен — вмята Рейф.
Хвърлям поглед към него, объркана:
— В Монтфорт няма ли свестни Сребърни?
— Няма как да знам. Никога не съм бил там — отвръща той. — Родом съм от Пиемонт, надолу във Флоридианс. — Раздвижва пръсти във въздуха, за да изобрази архипелага от блатисти острови. — Монтфорт ме вербува преди няколко месеца.
— А вие двамата? — Местя поглед между Ела и Тайтън.
Тя отвръща бързо:
— Прерията. Пясъчните хълмове. Това е район на грабители и семейството ми постоянно се местеше. В крайна сметка се установихме на запад в планините. Монтфорт ни прие преди близо десет години. Именно там срещнах Тайтън.
— Родом съм от Монтфорт — казва той, сякаш това е обяснение. Не е много приказлив вероятно защото Ела има достатъчно думи за всички ни. Тя ме насочва към центъра на онова, което може да се нарече единствено епицентър на взривовете, докато се озовавам право под все още разпръсващия се буреносен облак.
— Е, да видим с какво си имаме работа — казва Ела и ме избутва на място. Ветрецът роши косата ѝ и духва яркосините кичури през едното ѝ рамо. Движейки се в тандем, другите двама заемат места около мен, докато се скупчваме в четирите ъгъла на квадрата. — Започни с нещо дребно.
— Защо? Мога…
Тайтън вдига поглед:
— Иска да провери контрола ти.
Ела кимва.
Поемам си дъх с усилие. Колкото и да съм развълнувана, че има и други електрикони, се чувствам донякъде като прекалено обгрижвано дете.
— Добре. — Свивам ръце в шепи и призовавам мълнията, оставяйки назъбени пурпурни и бели искри да се разпилеят около свитите ми пръсти.