— Лилави искри — казва Рейф ухилено. — Хубаво.
Хвърлям бърз поглед между необичайните цветове на косите им, самодоволно ухилена. Зелени, сини, бели кичури.
— Нямам намерение да си боядисвам косата.
Лятото връхлита Пиемонт със знойна горещина и Кал е единственият, който може да я понася. Задъхвайки се от физическото усилие и от жегата, го плясвам по ребрата, докато се претърколи надалече от мен. Прави го бавно, лениво, почти унасяйки се в сън. Вместо това стига твърде далече и направо пада от тясното легло върху твърдия, ламиниран под. Ударът го разсънва. Кал скача напред с щръкнала черна коса, гол като новородено.
— Цветовете ми — изругава, разтривайки черепа си.
Не му съчувствам особено за болката.
— Ако не настояваше да спиш в префасониран килер за метли, това нямаше да е проблем. — Дори таванът, представляващ блокчета от осеяна с петънца мазилка, е потискащ. А единственият отворен прозорец не облекчава с нищо горещината особено по средата на деня. Не искам да мисля за стените или колко ли са тънки. Поне не му се налага да дели спално помещение с други войници.
Все още на пода, Кал промърморва: „Харесвам казармата“. Търси опипом чифт шорти, после ги нахлузва. Следват гривните, щракнати обратно върху китките му. Закопчалките са сложни, но той ги нахлузва, сякаш това му е втора природа. — А ти не си длъжна да делиш стая със сестра си.
Размърдвам се и нахлузвам презглава една риза. Обедната ни почивка ще свърши след няколко минути, а скоро ме очакват на Сторм Хил.
— Прав си. Просто ще преодолея онзи малък проблем, който имам с това да спя сама. — Разбира се, под проблем разбирам съкрушителна травма. Сънувам ужасни кошмари, ако с мен в стаята няма никого.
Кал застива неподвижно, наполовина нахлузил ризата през главата си. Поема си въздух през зъби и трепва:
— Нямах това предвид.
Сега аз на свой ред промърморвам смутено. Опипвам чаршафите на Кал. Армейски, прани толкова много пъти, че почти са се разнищили.
— Знам.
Леглото се раздвижва и пружините изскърцват силно, когато той се накланя към мен. Устните му докосват темето ми:
— Още кошмари?
— Не. — Отговарям толкова бързо, че той повдига подозрително вежда, но това е истината. — Стига Гиза да е там. Казва, че не издавам нито звук. Тя, от друга страна… Забравих, че един толкова дребен човек може да вдига толкова много шум. — Засмивам се тихо и намирам смелост да го погледна в очите. — А ти?
В Резката спяхме един до друг. През повечето нощи той се мяташе и се въртеше, мърморейки насън. Понякога плачеше.
Едно мускулче се размърдва на челюстта му:
— Само малко. Може би два пъти седмично, доколкото си спомням.
— О?
— Баща ми най-вече. Ти. Какво беше чувството да се бия с теб, да се гледам как се опитвам да те убия, и да не съм в състояние да направя нищичко, за да го спра. — Сгъва ръце при спомена за съня. — И Мейвън. Когато беше малък. На шест или седем.
Все още усещам името като киселина в костите си, макар да е минало толкова дълго време, откакто го видях за последен път. Оттогава излъчи няколко обръщения и изявления, но отказвам да ги гледам. Спомените ми за него са достатъчно ужасяващи. Кал знае това и от уважение към мен категорично отказва да говори за брат си. Досега. Ти попита, сгълчавам се. Стискам зъби главно за да се възпра да не избълвам всички думи, които не съм му казала. Твърде болезнено е за него. Няма да му е от помощ да узнае в какво чудовище е бил заставен да се превърне брат му.
Той продължава упорито, вперил поглед далече в спомена.
— Той се страхуваше от тъмното, докато един ден просто престана. В сънищата ми си играе в стаята ми, разхожда се наоколо. Разглежда книгите ми. А тъмнината го следва. Опитвам се да му кажа. Опитвам се да го предупредя. Не го е грижа. Няма нищо против. А аз не мога да спра тъмнината. Тя го поглъща цял. — Бавно Кал прокарва ръка надолу по лицето си. — Не е нужно да си внушител, за да знаеш какво означава това.
— Елара е мъртва — прошепвам и се премествам, за да сме един до друг. Сякаш това е някаква утеха.
— И въпреки това той те плени. Въпреки това извърши ужасни неща. — Кал се взира в пода, неспособен да издържи на погледа ми. — Просто не мога да разбера защо.
Бих могла да си замълча. Или да разсея вниманието му. Но думите кипят яростно в гърлото ми. Той заслужава истината. Изпълнена с неохота, взимам ръката му.
— Той си спомня, че те е обичал, че е обичал баща ви. Но каза, че тя е отстранила тази обич. Изрязала я от него като тумор. Опитала се да направи същото с чувствата му към мен и Томас преди това, но не се получило. Определени видове любов… — Дъхът ми пресеква. — Каза, че те са по-трудни за отстраняване. Мисля, че опитът го е покварил повече, отколкото вече е бил. Тя направила невъзможно той да се откаже от мен. Всичко, което е изпитвал към двама ни, е било покварено, превърнато в нещо по-лошо. В случая с теб — омраза. Спрямо мен — обсебеност. И никой от двама ни не би могъл да направи нищо, за да го промени. Мисля, че дори тя не би могла да развали собственото си дело.