Той отвръща единствено с мълчание, оставяйки разкритието да увисне във въздуха. Сърцето ми се къса за принца изгнаник. Давам му това, от което мисля, че има нужда. Ръката си, присъствието си и търпението си. След дълго, дълго време той отваря очи.
— Доколкото знам, няма новокръвни внушители — казва той. — Не и някого, когото съм открил или за когото са ми казали. А доста търсих.
Не съм очаквала това. Примигвам объркана.
— Новокръвните са по-силни от Сребърните. А Елара беше просто Сребърна. Ако някой може… може да го оправи, не си ли струва да опитаме?
— Не знам — е всичко, което успявам да кажа. Дори самата представа ме вцепенява и не знам как да се чувствам. Ако Мейвън би могъл да бъде, така да се каже, изцелен, дали това би било достатъчно да го реабилитира? Със сигурност няма да промени стореното от него. Не само онова, което причини на мен и Кал, на баща си, а и на стотици други хора. — Наистина не знам.
Но това дава на Кал надежда. Виждам я там като мъничка светлинка в далечината на очите му. Въздъхвам и приглаждам косата му. Има нужда от друго подстригване, с по-уверена ръка от неговата.
— Предполагам, че щом Еванджелин може да се промени, може би всеки може.
Внезапният му смях отеква ниско в гърдите му:
— О, Еванджелин си е същата като винаги. Просто е имала по-голяма изгода да те пусне, отколкото да допусне да останеш.
— Откъде знаеш?
— Защото знам кой ѝ е казал да го направи.
— Какво? — питам остро.
С въздишка Кал става и прекосява стаята. Отсрещната стена е цялата в шкафове и повечето са празни. Той няма много вещи освен дрехите си и малко предпазна екипировка. За моя изненада започва да крачи из стаята. Това ме изнервя.
— Гвардията блокираше всеки мой опит да те върна — казва той, ръцете му се движат бързо, докато говори. — Никакви съобщения, никаква подкрепа за внедряване. Никакви шпиони, каквито и да било. Не смятах да си седя в онази леденостудена база и да чакам някой да ми каже какво да правя. Затова се свързах с някого, на когото имам доверие.
Осъзнаването ме удря като юмрук в стомаха.
— Еванджелин?
— В името на цветовете ми, не — ахва той. — Нанабел, баба ми… майката на баща ми…
Анабел Леролан. Старата кралица.
— Наричаш я… Нанабел?
Той се облива в сребриста руменина, а сърцето ми прескача един удар.
— Силата на навика — промърморва. — Както и да е, тя никога не идваше в двора, докато Елара беше там, но си помислих, че може и да го направи, след като тя умря. Тя знаеше каква е Елара и познава мен. Щеше да прозре лъжата на кралицата. Щеше да разбере ролята на Мейвън в смъртта на баща ни.
Общуване с врага. Няма начин Фарли или полковникът да са знаели за това. Без значение дали той е принц на Норта, или не, всеки от двамата би го застрелял, ако са знаели.
— Бях отчаян. И като погледна сега назад, беше наистина, наистина глупаво — добавя той. — Но подейства. Тя обеща да уреди освобождаването ти, когато се предостави благоприятна възможност. Сватбата беше тази благоприятна възможност. Сигурно е оказала подкрепа на Воло Самос, за да подсигури бягството ти, и си струваше. Тук си благодарение на нея.
Говоря бавно. Трябва да разбера.
— Значи я уведоми, че нападението върху Арчън се задава?
Той се придвижва обратно към мен със заслепяваща бързина и коленичи, за да улови двете ми ръце. Пръстите му са изгарящо горещи, но се заставям да не се отдръпвам.
— Да. Тя е по-отворена към идеята за общуване с Монтфорт, отколкото си давах сметка.
— Общувала е с тях?
Той кимва:
— Все още го прави.
За секунда ми се иска да имах цветове, които да включа в ругатня.
— Как? Как е възможно това?
— Предполагам, че не искаш обяснение как работят радиоприемниците и предавателите. — Усмихва се. Не се засмивам на шегата. — Монтфорт очевидно е отворен към идеята за сътрудничество със Сребърните в каквото и да е качество, за да постигне целите си. Това е… — той търси подходящата дума — равностойно партньорство. Искат едно и също.
Едва не изсумтявам невярващо. Сребърни с кралска кръв, работещи с Монтфорт… и Гвардията? Звучи абсолютно нелепо. — И какво искат?