Мълчаливият и сдържан Тайтън не участва в спаринг с никого от нас или с когото и да било всъщност. Не е дал име на специалното си умение, но Ела го нарича пулсова мълния. Контролът му над електричеството е зашеметяващ. Чистите бели искри са малки, но концентрирани, съдържащи силата на буреносна мълния. Като куршум от оголена жица.
— Бих ти показал мозъчна мълния — промърморва ми един ден, — но се съмнявам, че някой би приел доброволно да помогне с демонстрацията.
Подминаваме ринговете за спаринг заедно, започвайки дългото ходене през базата до Сторм Хил. Сега, когато съм с тях вече от известно време, Тайтън всъщност ми казва по повече от една-две думи. Въпреки това е изненада да чуя бавния му, овладян глас.
— Какво е мозъчна мълния? — питам заинтригувана.
— Каквото звучи.
— Голяма помощ, няма що — подхвърля насмешливо Ела до мен. Продължава да сплита буйната си коса назад, отмятайки я от лицето си. Не е боядисвана от няколко седмици, както става явно от мръснорусия цвят, който се показва в корените. — Иска да каже, че човешкото тяло се задвижва от пулсиране на електрически сигнали. Отначало много малки, нелепо бързи. Трудни за долавяне и почти невъзможни за контролиране. Концентрирани са главно в мозъка и са най-лесни за овладяване там.
Очите ми се разширяват, когато поглеждам Тайтън. Той просто продължава да върви с паднала над едното око бяла коса, с натикани в джобовете ръце. Сдържан. Сякаш това, което Ела каза току-що, не е ужасяващо.
— Можеш да контролираш нечий мозък? — Раздира ме студен страх като нож, опрян в стомаха.
— Не по начина, по който си мислиш.
— Откъде знаеш…
— Защото си много лесно предсказуема, Мер. Не умея да чета мисли, но знам, че шест месеца на милостта на един внушител биха направили всекиго мнителен. — С раздразнена въздишка той вдига ръка. Искра, по-ярка и по-ослепителна от слънцето, се увива из пръстите му. Едно нейно докосване би могло да преобърне човек отвътре навън с мощта си. — Ела се опитва да каже, че мога да погледна човек и да го поваля, сякаш съм стоварил върху него торба с чукове. Да въздействам върху електричеството в тялото му. Да му докарам пристъп, ако съм в настроение да бъда милостив. Да ги убия на място, ако не съм.
Поглеждам назад към Ела и Рейф, местейки с примигване поглед между тях.
— Някой от вас двама ви научил ли е това?
И двамата изсумтяват:
— Никой от двама ни не притежава и наполовина нужния контрол — казва Ела.
— Тайтън може да убие някого дискретно, без никой друг да разбере — обяснява Рейф. — Премиерът може да се свлече в другия край на стаята ей така, както си обядваме в столовата. Пристъп. Умира. Тайтън продължава да се храни, без да мигне. Разбира се — казва той, като плясва Тайтън по гърба, — ни най-малко не смятаме, че някога би направил това.
Тайтън почти не реагира.
— Успокояващо.
Какъв чудовищен — и полезен — начин да използваме способността си.
В спаринг-ринговете някой изкрещяна раздразнено. Звукът привлича вниманието ми и когато се обръщам, виждам двама новокръвни да се боричкат. Килорн наглежда спаринг-срещата и ни маха.
— Смятате да изпробвате ринговете днес? — казва той, като посочва към кръговете от пръст, които бележат терена за спаринг-срещи. — Отдавна не съм виждал Мълниеносното момиче да мята искри.
Изпитвам изненадващо нетърпение. Спарингът с Ела или Рейф е вълнуващ, но противопоставянето на мълния с друга мълния не е от кой знае каква помощ. Няма причина да се упражняваме да се бием срещу нещо, с което дълго време няма да се сблъскаме.
Ела отговаря, преди да успея, и пристъпва напред.
— Провеждаме спаринг-срещите си на Сторм Хил. И вече сме закъснели.
Килорн само повдига вежда. Иска моя отговор, не нейния.
— Всъщност нямам нищо против. Би трябвало да се упражняваме срещу онова, с което разполага Мейвън в арсенала си. — Опитвам се да запазя дипломатичен тон. Харесвам Ела; харесвам Рейф. Харесвам дори това, което знам за Тайтън, а то е много малко. Но аз също имам глас.
И мисля, че онова, което можем да постигнем, борейки се помежду си, е ограничено. — Днес бих искала да направим спаринг-срещата тук.