Ела отваря уста да възрази, но Тайтън е този, който проговаря пръв.
— Добре — казва той. — С кого?
Най-близкото подобие на Мейвън, с което разполагаме.
— Знаеш ли, аз съм много по-добър в това, отколкото той.
Кал протяга ръка над главата си, бицепсът изопва тънкия памук. Ухилва се, докато гледам: наслаждава се на вниманието. Аз само го следя гневно и скръствам ръце на гърдите си. Не се е съгласил на молбата ми, но и не е отказал. А фактът, че Кал е съкратил собствената си програма за тренировки, за да дойде при спаринг-ринговете, казва достатъчно.
— Хубаво. Така ще е по-лесно да се бия с него. — Подбирам внимателно думите си. Да се бия с него, не да го убия. Откакто Кал спомена, че търси някого, който може да „поправи“ брат му, трябва да бъда предпазлива. Колкото и много да искам да убия Мейвън за онова, което ми причини, не мога да изкажа гласно тези мисли. — Ако тренирам срещу теб, той изобщо няма да е труден противник.
Той побутва с крак пръстта. Изпробва терена.
— Вече се бихме.
— Под влиянието на внушител. Някой друг дърпаше конците. Не е същото.
В периферията на кръга се събира малка публика. Когато с Кал стъпваме на един и същ ринг за спаринг, вестта се разнася бързо. Мисля си, че Килорн може би дори приема залози, провирайки се през дванайсетината новокръвни с лукава усмивка. Единият от тях е Рийз, лечителят, когото ударих, когато най-напред ме спасиха. Той стои в очакване, както правеха лечителите на повърхностни рани, когато тренирах със Сребърни. Готов да поправи всичко счупено.
Пръстите ми барабанят по ръцете, всеки един потръпва. В костите си призовавам мълнията. Тя се надига по моя заповед и чувствам как облаците се събират отгоре.
— Ще продължаваш ли да ми губиш времето, за да можеш да си изработиш стратегията, или можем да започваме?
Той само намига и не прекъсва упражненията си за разтягане:
— Почти свърших.
— Чудесно. — Привеждам се и натривам фината пръст по ръцете си, отстранявам всяка следа от пот. Кал ме научи на това. Той се ухилва и прави същото. После, за изненада и наслада на немалко хора, направо изхлузва ризата си и я мята настрана.
По-добрата храна и усиленото трениране са направили и двама ни по-мускулести, но докато аз съм стройна и гъвкава, с плавни извивки, той е целият в груби ъгли и изпъкнали линии. Виждала съм го разсъблечен много пъти, а това все още ме смущава и ме кара да поруменявам от бузите чак надолу до пръстите на краката. Преглъщам с усилие. С периферното си зрение виждам как Ела и Рейф го оглеждат с интерес.
— Опитваш се да ме разсееш? — Преструвам се, че пренебрегвам гледката, без да обръщам внимание на топлината, обляла цялото ми лице.
Той накланя глава настрана: истинско олицетворение на невинността. Даже плясва с длан по гърдите си и се насилва да ахне престорено, сякаш за да каже: Кой, аз ли?
— И бездруго само ще изпържиш ризата. Заделям запаси. Но — добавя, започвайки да обикаля в кръг — един добър войник използва всяко предимство, с което разполага.
Над мен небето продължава да притъмнява. Сега определено чувам Килорн да приема залози.
— О, мислиш си, че имаш надмощие? Колко сладко. — Имитирам движенията му и започвам да обикалям в кръг в противоположната посока. Краката ми се движат по свое собствено усмотрение. Доверявам им се. Адреналинът ми създава познато чувство, породен от Подпорите, тренировъчната арена, всяка битка, в която съм влизала. Завладява нервите ми.
Чувам в главата си гласа на Кал още докато той се напряга, заемайки твърде позната стойка. Възпламенител. Девет метра. Ръцете ми се смъкват отстрани до тялото, пръстите ми се движат като вихър, докато пурпурно-бели искри скачат навън-навътре по кожата ми. От другата страна на кръга той прави леко движение с китки — и по дланите ми преминава изгаряща горещина.
Изписквам и когато отскачам назад, виждам, че искрите ми са се превърнали в червен пламък. Взе ги от мен.
С взрив от енергия ги превръщам отново в мълния. Те се раздвижват, искат да се превърнат в огън, но задържам концентрацията си, възпирайки искрите да избухнат неконтролируемо.
— Първи удар за Калоре! — изкрещява Килорн в периферията на кръга. Смесица от недоволно пъшкане и аплодисменти преминава през все още нарастващата тълпа.
Тон пляска с ръце и потупва с крака. Това ми напомня за арената, за Подпорите, когато крещеше за Сребърните участници. — Давай, Мер, размърдай се!