Двете се сблъскват — с потрепваща синя стена. Тя съска, поемайки силата на двата удара. После изчезва като избърсан и заличен прозорец.
— Навярно следващия път не е зле вие двамата да си организирате спаринг-среща на стрелбището — провиква се Дейвидсън. Днес премиерът изглежда като всекиго другиго в простата си зелена униформа, застанал в периферията на кръга. Поне беше кръг. Сега пръстта и тревата са разбъркани и овъглени, напълно разкъсани: бойно поле, разнищено от способностите ни.
Изсъсквам и отново сядам, мълчаливо благодарна за края. Гърбът ме боли дори когато дишам. Налага се да се наведа напред на колене и да стисна юмруци, за да се справя с болката.
Кал пристъпва към мен, после също рухва, падайки назад на лакти. Задъхва се тежко, гърдите му се повдигат и спускат от усилието. Няма дори достатъчно сила да се усмихне. Покрит е с пот от глава до пети.
— Без публика, ако е възможно — добавя Дейвидсън. Зад него, когато димът се прояснява, друга синя стена от неясен вид разделя зрителите от спаринга ни. С едно махване на ръката на Дейвидсън стената примигва и изчезва. Той се усмихва сковано, любезно и посочва символа върху ръката си, обозначаващ способността му. Бял шестоъгълник.
— Щит. Много полезно.
— И още как — излайва Килорн, втурвайки се към мен. Прикляка. — Рийз — добавя през рамо.
Но червенокосият лечител на повърхностни рани спира на няколко метра от нас. Не се поддава.
— Знаете, че не става така.
— Рийз, стига! — изсъсква Килорн. Стисва раздразнено зъби. — Целият ѝ гръб е обгорен, а той едва може да ходи.
Кал примигва към мен, все още задъхан. Лицето му се изопва от загриженост и разкаяние, но също и от болка.
Аз съм в истинска агония, и той също. Принцът полага всички старания да изглежда силен и се опитва да се надигне и да седне. Само изсъсква и моментално пада отново.
Рийз не отстъпва:
— Спарингът има последствия. Ние не сме Сребърни. Нужно ни е да знаем какво могат да си причинят взаимно способностите ни. — Думите звучат като наизустени. Ако не ме болеше толкова много, щях да се съглася. Спомням си арените, където Сребърните се биеха просто за спорта, без страх. Спомням си обучението си в Двореца на Слънцето. Някой лечител на повърхностни рани винаги чакаше, готов да „закърпи“ всяко ожулване. Сребърните не ги е грижа, че нараняват други хора, защото последствията не са трайни. Рийз оглежда и двама ни от глава до пети и само дето не ни размахва укорително пръст:
— Не е животозастрашаващо. Трябва да прекарат така двайсет и четири часа. Такъв е протоколът, Уорън.
— При нормални обстоятелства щях да се съглася — казва Дейвидсън. С уверена походка идва до лечителя и го фиксира с празен поглед. — За нещастие обаче, ми е нужно тези двамата да са с остър ум и изострени сетива, и имам нужда от това сега. Погрижете се.
— Сър.
— Захващайте се.
Пръстта се процежда през пръстите ми: едва доловимо облекчение, докато впивам нокти в земята. Ако това означава край на изтезанието, съм готова да изслушам всичко, което премиерът иска, и ще го направя с усмивка.
Работната ми униформа ми причинява сърбеж и мирише на химикали за дезинфекция. Бих се оплакала, но нямам нужната умствена сила. Не и след последната среща със служителите на Дейвидсън. Дори премиерът изглежда несигурен, докато крачи напред-назад пред голямата маса с военни съветници, включително Кал и мен. Дейвидсън свива юмрук под брадичката и се взира в пода с неразгадаемия си поглед.
Фарли го наблюдава в продължение на един миг, а после поглежда надолу да разчете педантичния почерк на Ейда. Новокръвната жена със съвършена интелигентност вече е офицер и работи плътно с Фарли и Алената гвардия. Не бих се изненадала, ако произведат в офицерско звание и бебето Клара. Тя дреме, облегната на гърдите на майка си, увита здраво в платнен слинг. Венец от тъмнокафяв мъх покрива главата ѝ. Наистина прилича на Шейд.
— Пет хиляди Червени войници от Алената гвардия и петстотин новокръвни от Монтфорт в момента държат гарнизона в Корвиум — рецитира Фарли от бележките на Ейда. — Според докладите силите на Мейвън наброяват хиляди, всичките — Сребърни. Струпват се във Форт Пейтриът в Харбър Бей и пред Детраон в Езерните земи. Не разполагаме с точен брой или със сведения за способностите.
Ръцете ми потреперват върху плота на масата и бързо ги напъхвам под краката си. Отмятам наум кой евентуално може да подпомага опита на Мейвън да превземе отново града крепост. Самос си отиде, Ларис, Айрал, Хейвън също. Леролан, ако може да се вярва на бабата на Кал. Колкото и да искам да изчезна, се заставям да проговоря: