— Калоре, ще имам нужда от теб за координирането.
С баба му. Със Сребърните. Хора, които зяпаха мен и веригите ми и не направиха нищо, докато не стана удобно за тях. Хора, които все още смятат, че близките ми трябва да са техни роби. Прехапвам език. Хора, които трябва да спечелим.
Кал свежда глава:
— Кралството на Пролома обеща подкрепа. Ще имаме войници от династиите Самос, Айрал, Ларис и Леролан.
— Кралството на Пролома — промърморвам под нос, почти съскайки. Еванджелин си получи короната в крайна сметка.
— А ти, Бароу?
Вдигам поглед и виждам, че Дейвидсън се взира в мен все още с онова празно изражение. Не мога да разгадая мислите му.
— Имаме ли и теб?
Близките ми се мярват пред очите ми, но само за миг. Би трябвало да се срамувам, че собственият ми гняв, яростта, която поддържам пламтяща там някъде, под лъжичката и в ъгълчетата на мозъка си, натежава повече от всички тях. Мама и татко ще ме убият, задето си тръгвам отново. Но съм готова да се присъединя към война, за да намеря някакво подобие на мир.
— Да.
Двайсет и седем
Мер
Не е капан и не е номер.
Гиза ме разтърсва да се събудя по някое време след полунощ, кафявите ѝ очи са широко разтворени и разтревожени. На вечеря казах на семейството си какво ще стане. Както се очакваше, не преливаха от щастие заради решението ми. Мама включи в действие всички средства за манипулиране, за които се сети. Плака за Шейд, чиято загуба е все още прясна рана, и за пленяването ми. Каза ми колко съм себична. Да се откъсвам отново от тях.
По-късно укорите ѝ се превърнаха в извинения и шепоти колко съм смела. Твърде смела, упорита и ценна за нея, за да ме пусне да си тръгна.
Татко просто се затвори в себе си, той е с кокалчета на пръстите, побелели върху бастуна му. С него сме еднакви. Правим избори и ги следваме докрай дори и изборът да е погрешен.
Поне Брий и Трами разбраха. Не бяха повикани за тази мисия. Това е достатъчна утеха.
— Кал е долу — прошепва Гиза, положила енергичните си ръце на раменете ми. — Трябва да тръгваш.
Когато се надигам и сядам, вече облечена в униформата си, я придърпвам в една последна прегръдка.
— Прекаляваш с това — промърморва тя, опитвайки се да звучи закачливо въпреки задушаващите хлипове в гърлото ѝ. — Върни се този път.
Кимвам, но не обещавам.
Килорн ни посреща в коридора със замъглен поглед, по пижама. И той няма да идва. Корвиум е далеч отвъд неговата сфера на действие. Още една горчива утеха. Колкото и да бях свикнала да се оплаквам, че все го влача с мен, тревожейки се за рибаря, който умее само да прави възли и нищо друго, много ще ми липсва. Особено защото нищо от това не е вярно. Той ме закриляше и ми помагаше повече, отколкото аз на него.
Отварям уста да изрека всичко това, но той ме заставя да млъкна с бърза целувка по бузата.
— Дори само се опитай да кажеш „довиждане“, и ще те хвърля надолу по стълбите.
— Хубаво — насилвам се да изрека. Въпреки това гърдите ми се стягат и с всяка стъпка надолу към първия етаж ми става все по-трудно да дишам.
Всички чакат, събрани заедно, с мрачни изражения като наказателен взвод. Очите на мама са зачервени и подпухнали, както и тези на Брий. Той ме прегръща пръв, повдигайки ме от пода. Гигантът изхлипва веднъж в сгъвката на врата ми. Трами е по-сдържан. Фарли също е в коридора. Държи здраво Клара, полюшва я напред-назад. Мама ще я вземе, разбира се.
Всичко се размазва, превръща се в неясно петно, колкото и да ми се иска да задържа всяко късче от този миг. Времето минава твърде бързо. Умът ми бушува и преди да осъзная какво става, вече съм излязла през вратата, слязла съм надолу по стъпалата и съм напъхана благополучно в един транспортьор. Дали татко се ръкува с Кал, или си го въобразих? Още ли спя? Сънувам ли? Светлините на базата струят през тъмнината като падащи звезди. Фаровете прорязват сенките, осветявайки пътя към пистата. Вече чувам рева на двигатели и пронизителния звук на джетове, издигащи се към небесата.
Повечето са десантни джетове с вертикално излитане и кацане, предназначени за скоростно транспортиране на многочислени военни части. Приземяват се вертикално, без писти, и могат да бъдат насочени директно в Корвиум. Обзема ме ужасно усещане за нещо познато, докато се качваме на борда на нашия. Последния път, когато направих това, прекарах шест месеца в плен и се върнах като призрак.
Кал долавя безпокойството ми. Заема се да ме закопчае на седалката ми в джета с ловко движещи се пръсти, докато се взирам в металната решетка под краката си.