— Няма да се повтори — промърморва достатъчно ниско, че да мога да го чуя само аз. — Този път е различно.
Вземам лицето му в ръцете си и го карам да спре и да ме погледне:
— Тогава защо ми се струва същото?
Бронзови очи наблюдават моите. Търсят отговор. Не намира никакъв. Вместо това ме целува, сякаш това може да разреши каквото и да е. Допирът на устните му до моите е изгарящ. Продължава по-дълго, отколкото е редно, особено с толкова много хора наоколо, но никой не повдига въпроса.
Когато се отдръпва, бутва нещо в ръката ми.
— Не забравяй коя си — прошепва.
Не е нужно да поглеждам, за да знам, че това е обица, миниатюрно късче цветен камък, инкрустирано в метал. Нещо, което да каже „сбогом“, да каже „пази се“, да каже „помни ме“, ако ни разделят. Още една традиция от предишния ми живот. Стискам я здраво в юмрука си, почти оставяйки острото пробождане да прониже кожата ми. Поглеждам едва когато той сяда срещу мен.
Червена. Разбира се. Червена като кръв, червена като огън. Червена като гнева, който изяжда и двама ни живи.
Неспособна да я провра през ухото си точно сега, я прибирам, като внимавам да не повредя камъчето. Скоро ще се присъедини към другите.
Фарли се придвижва решително и заема мястото си близо до пилотите от Монтфорт. Камерън я следва плътно и се усмихва напрегнато, докато сяда. Най-сетне има официална зелена униформа, както и Фарли, макар че тази на Фарли е различна. Не зелена, а тъмночервена, с бяло К на ръкава. Командване. Отново обръсна главата си, за да се подготви, смъквайки сантиметрите руса коса в полза на предишния си стил. Изглежда свирепа с разкривения белег на лицето и сините очи, които могат да пронижат всяка броня. Отива ѝ. Разбирам защо Шейд я е обичал.
Тя има по-основателна причина да спре да се бие, отколкото който и да е от нас. Но продължава. Мъничко от нейната решителност се влива в мен. Щом тя може да направи това, значи аз също мога.
Дейвидсън се качва последен на нашия джет, закръгляйки броя ни на четирийсет души. Върви след отряд от гравитрони, чиито отличителни знаци представляват обърнати надолу линии. Самият той все още носи същата овехтяла униформа, а обикновено пригладената му коса сега е разчорлена. Съмнявам се да е спал. Това ме кара да го харесам малко повече.
Докато минава, ни кимва, извървява с тежки крачки цялата дължина на джета, за да седне до Фарли. Почти моментално свеждат замислено глави.
Способността ми да усещам електричеството, се е подобрила след работата ми с електриконите. Мога да почувствам джета чак до кабелите му. Всяка искра, всяко пулсиране. Ела, Рейф и Тайтън идват, разбира се, но никой не смее да качи всички ни само на един военен джет. Ако се случи най-лошото, поне няма всички да загинем заедно.
Кал се размърдва неспокойно на седалката си. Нервна енергия. Правя обратното. Опитвам се да се почувствам вцепенена, да не обръщам внимание на жадната ярост, която моли да бъде пусната на свобода. Все още не съм виждала Мейвън от бягството си насам и си представям лицето му, каквото беше тогава. Как крещеше за мен през тълпата, опитвайки се да се обърне. Не искаше да ме пусне да си отида. А когато обвия ръце около гърлото му, няма да го пусна. Няма да се изплаша. Само една битка стои на пътя ми.
— Баба ми ще доведе със себе си колкото души успее — промърморва Кал. — Дейвидсън вече знае, но не мисля, че някой е уведомил теб.
— О.
— С нея са Леролан и другите разбунтували се династии. Също и Самос.
— Принцеса Еванджелин — промърморвам, все още смеейки се при мисълта. Кал се изкисква заедно с мен.
— Поне сега си има собствена корона и не е нужно да се прокрадва с хитрост до нечия друга — казва той.
— Досега двамата щяхте вече да сте се оженили. Ако… — Ако, означаващо толкова много неща.
Той кимва:
— Да сме женени от достатъчно дълго, за да полудеем напълно. От нея би излязла добра кралица, но не и за мен. — Хваща ръката ми, без да гледа. — И щеше да е ужасна съпруга.
Нямам достатъчно енергия да проследя нишката на този намек, но в гърдите ми избликва топлина.
Джетът се люшва, набирайки скорост. Роторите и двигателите забръмчават, удавят всички разговори. С ново люшване се озоваваме във въздуха, издигаме се в горещата лятна нощ. Затварям очи за миг и си представям какво предстои. Познавам Корвиум от снимки и излъчвания в ефир. Черни гранитни стени, подсилени със злато и желязо. Спираловидно виеща се крепост, която някога е била последната спирка за всеки войник, отправил се навътре в Задушливите земи. В друг живот щях да мина през тези стени. А сега крепостта е под обсада за втори път през тази година. Войската на Мейвън е потеглила преди няколко часа, кацнала е на контролираната си писта в Рокаста, преди да се отправят по суша. Би трябвало да пристигнат при стените скоро. Преди нас.