Сантиметри в замяна на километри, каза Дейвидсън.
Надявам се да е прав.
Камерън мята картите си в скута ми. Четири дами ме гледат с изпепеляващи погледи, всичките — предизвикателни.
— Четири дами, Бароу — подсмихва се тя. — Какво следва? Ще заложиш проклетите си ботуши?
Ухилвам се и прибирам картите в купчината си, зарязвайки безполезната „ръка“ от червени цифри и едно черно вале.
— Няма да ти станат — отговарям. — Моите крака не са с размерите на канута.
Камерън се изкисква високо и отмята глава назад, като рита, за да изпъне пръстите си. Наистина стъпалата ѝ са много дълги и слаби. Надявам се заради опазването на ресурсите, че напълно е престанала да расте.
— Още една партия — подтиква ме тя и протяга ръка за картите. — Залагам една седмица пране.
Срещу нас Кал спира с подготвителните си упражнения за стречинг, за да изсумти:
— Мислиш, че Мер се занимава с пране?
— А вие, Ваше височество? — изстрелвам в отговор ухилена. Той просто се прави, че не ме чува.
Непринуденото подмятане на закачки е и успокоение, и начин за разсейване. Не се налага да се задълбочавам в мисли за предстоящата битка, ако Камерън ме обира до шушка с картоиграческите си умения. Научила се е във фабриките, разбира се. Аз дори почти не разбирам как да играя тази игра, но това ми помага да остана фокусирана в настоящия момент.
Под мен десантният джет се поклаща, раздрусан от въздушната турбуленция. След многобройни часове, прекарани в летене, това не ме смущава и продължавам да размесвам картите. Второто пропадане във въздушна яма е по-дълбоко, но не е повод за тревога. При третото картите излитат от ръцете ми и се разперват като ветрило във въздуха. Тръшвам се обратно в седалката си и търся опипом предпазния колан. Камерън прави същото, докато Кат се закопчава отново и очите му се стрелкат към пилотската кабина. Проследявам погледа му и виждам как двамата пилоти ожесточено се мъчат да задържат джета в хоризонтално положение.
По-обезпокоителна е гледката. Вече би трябвало да е изгрев-слънце, но небето пред нас е черно.
— Бури — прошепва Кал, имайки предвид както времето, така и Сребърните. — Трябва да се издигнем.
Думите едва излизат от устните му и вече чувствам как джетът се накланя под мен, насочвайки се нагоре към по-големи височини. Дълбоко в облаците проблясва мълния. Истинска мълния, родена от кълбестите буреносни облаци, а не от способността на някой новокръвен. Чувствам я как тупти като далечно сърце.
Стисвам по-здраво ремъците, кръстосващи се на гърдите ми.
— Не можем да се приземим в това.
— Изобщо не можем да се приземим — изръмжава Кал.
— Може би мога да направя нещо, да спра мълниите…
— Там долу едва ли има само мълнии! — Дори над рева на издигащия се самолет гласът му боботи. Доста глави се обръщат в неговата посока. Сред тях — и тази на Дейвидсън. — Вятърните тъкачи и създателите на бури ще ни отвеят, ще ни отклонят от курса в секундата, щом се спуснем през облаците. Ще ни накарат да се разбием.
Очите на Кал шарят нагоре-надолу из джета, оглежда ни преценяващо. Зъбчатите колелца в главата му се въртят, работят на пълни обороти. Страхът ми отстъпва място на вяра.
— Какъв ти е планът?
Джетът се друсва отново и всички подскачаме в седалките си. Това не смущава Кал.
— Имам нужда от гравитрони и имам нужда от теб — казва той и посочва към Камерън.
Погледът ѝ става твърд като стомана. Тя кимва:
— Мисля, че знам какво целиш с това.
— Изпратете съобщение по радиото до другите джетове. Ще ни трябва телепортатор тук и трябва да знам къде са останалите гравитрони. Трябва да се разпределят.
Дейвидсън свежда брадичка в рязко кимване:
— Чухте го.
Стомахът ми се свива при този намек, когато в джета избухва трескаво оживление. Войници проверяват отново оръжията си и нахлузват предпазно облекло: лицата им са изпълнени с решителност. Най-решителният от всички е Кал.
Той се измъква с усилие от седалката си, вкопчвайки се в страничните облегалки, за да запази равновесие.
— Прекарайте ни директно над Корвиум. Къде е телепортаторът?
Арецо се появява в миг и се смъква на едно коляно, за да възпре инерцията си.