— Това не ми доставя удоволствие — изсъсква тя.
— За нещастие, ти и другите телепортатори ще го правите доста често — отвръща Кал. — Можете ли да се справите със скачане между джетовете?
— Разбира се — казва тя, сякаш това е най-очевидното нещо на света.
— Добре. Щом се озовем долу, заведи Камерън до следващия джет в редицата.
Долу.
— Кал — почти прошепвам. Мога да направя много неща, но това?
Арецо пука кокалчетата на пръстите си, говорейки над мен:
— Потвърдено.
— Гравитрони, използвайте кабелите си. По шест на тяло. Дръжте курс надясно.
Въпросните новокръвни скачат на крака, издърпват навити кабели от специални процепи в предпазните си жилетки. Всеки има многобройни щипки, позволяващи им да пренасят множество хора благодарение на способността си да манипулират гравитацията. В Резката вербувах мъж на име Гарет. Той използваше способността си да прелита или да се телепортира на големи разстояния.
Но не и за скачане от джетове.
Внезапно ми призлява силно, а по челото ми избива пот.
— Кал? — казвам отново, повишила тон.
Той не ми обръща внимание:
— Кам, твоята задача е да предпазиш джета. Разпространи толкова заглушаване, колкото можеш — представи си сфера: това ще ти помогне да ни удържиш в хоризонтално положение в бурята.
— Кал? — изпищявам. Аз ли съм единствената, която мисли, че това е самоубийство? Аз ли съм единственият човек тук, който е с ума си? Дори Фарли изглежда объркана, с устни, стиснати в мрачна линия, докато се привързва с въжето към един от шестимата гравитрони. Усеща очите ми и вдига поглед. Лицето ѝ потрепва за миг, отразявайки една частичка от ужаса, който изпитвам. После ми намига. За Шейд, изрича само с устни.
Кал ме избутва нагоре: или пренебрегва страха ми, или не го забелязва. Лично ме прикрепва с ремъци към най-високата от гравитроните — върлинеста жена. Пристяга се с въжетата до мен, тежко преметнал една ръка през раменете ми, докато останалата част от тялото ми е притисна към новокръвната. Навсякъде из джета другите правят същото, заставайки от двете страни на спасителните гравитрони.
— Пилот, каква е позицията ни? — изкрещява Кал над главата ми.
— Пет секунди до центъра — дочува се рязко в отговор.
— Планът на всички ли е предаден?
— Потвърждавам, сър! Център, сър!
Кал стисва зъби:
— Арецо?
Тя отдава чест:
— Готова, сър.
Има много голяма вероятност да оповръщам от глава до пети горкия гравитрон насред тази пчелна пита от хора.
— Спокойно — прошепва Кал в ухото ми. — Само се дръж: ще се справиш. Затвори очи.
Определено искам да го направя. Сега се размърдвам неспокойно, потропвам с крака, потръпвам. Цялата съм нерви, цялата съм движение.
— Това не е безумно — прошепва Кал. — Хората го правят. Войниците се обучават да правят такива неща.
Вкопчвам се по-здраво в него, достатъчно, за да му причиня болка.
— Ти правил ли си го?
Той само преглъща с усилие.
— Кам, можеш да започваш. Пилот, започни снижаване.
Вълната от тишина се стоварва върху мен като пневматичен чук. Не е достатъчна, за да ми причини болка, но споменът за болката кара коленете ми да се подкосят. Стисвам зъби, за да се сдържа да не запищя, и стисвам очи толкова здраво, че виждам звезди. Естествената топлина на Кал действа като котва, но нестабилна. Обвивам по-здраво ръце около гърба му, сякаш мога да се заровя в него. Той ми шепне, но не го чувам. Не и при чувството за бавно настъпваща, задушаваща тъмнина и още по-ужасна смърт. Сърцето ми започва да бие три пъти по-силно, блъска в гърдите ми, докато си помислям, че може да експлодира и да изскочи от мен. Не мога да повярвам, но сега почти ми се иска да изскоча от самолета. Каквото и да е, само да се махна от тишината на Камерън. Каквото и да е, за да спра да си спомням.
Почти не чувствам как самолетът се спуска или се люлее от бурята. Камерън издишва, изпуска бавни облачета дъх, опитва се да поддържа дишането си равномерно. Ако останалите в самолета чувстват болката от способността ѝ, не го показват. Спускаме се в тишина. Или може би тялото ми просто отказва да чува повече.
Когато се затътряме назад, стълпявайки се на платформата за спускане, осъзнавам, че става точно това. Джетът бучи, блъскан от ветровете, които Камерън не може да отклони. Тя крещи нещо, което не мога да различа над блъскането на кръвта в ушите ми.
После светът се разтваря под мен. И падаме.
Когато Династия Самос изтръгна предишния ми джет от небето, те поне имаха приличието да ни оставят в клетка от метал. Сега нямаме нищо освен вятъра, мразовития дъжд и вихрещата се тъмнина, която ни дърпа на всички посоки. Инерцията ни трябва да е достатъчна да ни държи на прицел, както и фактът, че никой нормален човек не би очаквал да скачаме от самолети на няколко хиляди фута височина насред буря. Вятърът е пронизителен като писък на жена и сграбчва всеки сантиметър от мен. Поне натискът от тишината на Камерън е изчезнал. Разклонените мълнии в облаците ме зоват, сякаш се сбогуват, преди да бъда превърната в кратер.