Всички крещят при падането надолу. Дори Кал.
Още крещя, когато започваме да забавяме скорост на петдесетина фута над назъбените върхове на Корвиум, устремявайки се навътре в шестоъгълник от постройки и вътрешни стени. И съм прегракнала, когато се друсваме леко по гладката настилка, хлъзгава от поне пет сантиметра дъждовна вода.
Нашият новокръвен припряно разкопчава всички ни и аз падам назад, без да ме е грижа за ужасно студената локва, в която лежа. Кал скача на крака.
Лежа там в продължение на секунда, без да мисля за нищо. Просто се взирам нагоре към небето, през което профучах — и някак оцелях. После Кал ме сграбчва за ръката и ме повдига, буквално издърпвайки ме обратно в реалността.
— Останалите ще се приземяват тук, така че трябва да се размърдаме. — Той ме избутва пред себе си и аз се препъвам леко през плискащата вода. — Гравитрони, Арецо ще слезе със следващата група, за да ви телепортира обратно. Бъдете нащрек.
— Да, сър — казват те в един глас и се подготвят за още един рунд. Почти ми призлява при мисълта.
На Фарли наистина ѝ призлява. Повръща шумно в една уличка, изхвърля каквато там е била набързо погълнатата ѝ закуска. Забравих, че мрази да лети, да не говорим пък за телепортиране. Десантът беше по-лош и от двете.
Успявам да се добера до нея и я обгръщам с ръка, за да ѝ помогна да остане изправена.
— Добре ли си?
— Чудесно — отвръща тя. — Просто полагам върху стената свеж слой боя.
Хвърлям поглед към небето, което още запраща по нас шибащи струи студен дъжд. Странно студен за това време на годината дори на север.
— Да се размърдаме. Още не са по стените, но скоро ще бъдат.
От Кал се издига лека пара и той дръпва догоре ципа на жилетката си, за да не влиза водата.
— Замразители — обажда се той. — Имам предчувствие, че ще бъдем блокирани от сняг.
— Да отидем ли при портите?
— Не. Защитени са с Безмълвен камък. Сребърните не могат да си пробият път със силите си. Ще трябва да се прехвърлят. — Прави знак на нас и на останалите от десантния ни джет да го последваме. — Трябва да бъдем на валовете, готови да отблъснем каквото там запратят срещу нас. Бурята е само авангардът. Искат да ни блокират вътре, да намалят видимостта ни. Да ни държат в неведение, докато се стоварят върху нас.
Трудно е да се придържам към темпото му особено през дъжда, но въпреки това полагам усилия да го настигна. Водата се просмуква през ботушите ми и не след дълго пръстите на краката ми стават безчувствени. Кал се взира напред, сякаш единствено неговите очи могат да видят как целият свят гори. Мисля, че иска да е така. Това би улеснило положението.
Отново е принуден да се бие и вероятно да убива хората, които е бил отгледан да закриля. Хващам ръката му, защото няма думи, които мога да кажа точно сега. Той стисва пръстите ми, но ги пуска също толкова бързо.
— Войските на баба ти не могат да влязат по същия път. — Докато говоря, още гравитрони и войници се спускат от небето. Всичките — пищящи, всичките — невредими, когато стъпват на земята. Завиваме зад един ъгъл, придвижваме се от един обръч от стени към следващия, оставяйки ги зад себе си. — Как ще обединим силите си?
— Те идват от Пролома. Това е югозапад. В идеалния случай ще създадем работа на силите на Мейвън за достатъчно дълго време, че те да минат в тила. Ще ги притиснем между нас.
Преглъщам мъчително. Толкова голяма част от плана зависи от работата на Сребърните. Достатъчно благоразумна съм да не се доверявам на такива неща. Династия Самос би могла просто да не пристигне и да остави всички ни да бъдем пленени или убити. Тогава ще бъдат свободни да отправят пряко предизвикателство срещу Мейвън. Кал не е глупав. Знае всичко това. И знае, че Корвиум и гарнизонът му са твърде ценни, за да бъдат изгубени. Това е нашият флаг, нашият бунт, нашето обещание. Изправяме се срещу мощта на Мейвън Калоре и неговия покварен трон.
Новокръвните се изкачват по валовете заедно с Червени войници с оръжия и муниции. Не стрелят, само се взират нататък в далечината. Един от тях, висок върлинест мъж с униформа като на Фарли и буква К на рамото, пристъпва напред. Първо се ръкува с нея и кимва с глава.