— Генерал Фарли — казва той.
Тя свежда брадичка:
— Генерал Таунсенд. — После кимва на друг висш офицер в зелено, вероятно е командирът на новокръвните от Монтфорт. Ниската, набита жена с бронзова кожа и дълга, бяла плитка, увита около главата, отвръща на жеста.
— Генерал Акади.
— Какво гледаме? — пита Фарли двамата.
Приближава се още един войник в червена вместо зелена униформа. Косата ѝ е различна, боядисана в алено, но я разпознавам.
— Приятно ми е да те видя, Лори — казва Фарли, олицетворение на деловитостта. Аз също бих поздравила новокръвната, ако имахме нужното време. Изпитвам тихо щастие да видя още една от вербуваните в Резката не просто жива, а в чудесно състояние. Подобно на косата на Фарли нейната червена коса също е късо подстригана. Лори е отдадена на каузата.
Тя кимва на всички ни, а после изпъва ръка над поръбените с метал валове. Нейната способност са крайно изострените сетива, които ѝ позволяват да вижда много по-надалече, отколкото можем ние.
— Войската им е на запад, с гръб към Задушливите земи. Разположили са създатели на бури и замразители точно във вътрешността на първия обръч от облачна покривка, извън полезрението ви.
Кал се привежда напред, примижава към гъстите черни облаци и плющящия дъжд. Заради тях му е невъзможно да вижда на повече от четвърт миля от стените.
— Имате ли снайперисти?
— Опитахме се — въздъхва генерал Таунсенд.
Акади се съгласява:
— Прахосване на муниции. Вятърът просто изяжда куршума.
— В такъв случай също и вятърни тъкачи. — Челюстта на Кал се стяга. — Те имат достатъчно добър прицел за това.
Ясно е какво иска да каже. Вятърните тъкачи на Норта, Династия Ларис, се разбунтуваха срещу Мейвън. Значи този отряд е от езерняци. Някой друг би могъл и да не забележи потрепването на усмивка или отпускането на напрежението в раменете на Кал, но на мен не ми убягва. И знам защо. Обучен е да се бие срещу езерняците. Този враг няма да го сломи.
— Трябва ни Ела. Тя е най-добра в буреносните мълнии. — Посочвам към заплашително издигащите се кули, от които има изглед към тази част от стената. — Ако я качим нависоко, тя може да обърне бурята срещу тях. Не да я контролира, а да я използва, за да подхрани силите си.
— Добре, действайте — казва Кал с рязък тон. Виждала съм го в схватка, в битка, но никога нещо подобно. Той се превръща в съвсем друг човек. Изключително, нечовешки съсредоточен, с точността на лазерен лъч, без дори помен от благородния, раздвоен принц. Топлината, която му е останала, е истински огнен ад, предназначен да разрушава. Предназначен да победи. — Когато гравитроните приключат спусканията, разположете ги тук, на равни разстояния. Езерняците ще щурмуват стените. Нека да затрудним придвижването им. Генерал Акади, с кого друг разполагате?
— Добра смесица от дефанзивна и офанзивна тактика — отвръща тя. — Достатъчно бомбардировачи, за да превърнат пътя към Задушливите земи в минно поле. — Гордо ухилена, посочва новокръвните наблизо, които имат на раменете си нещо подобно на слънца с лъчи. Бомбъри. По-добри от заличителите: способни да взривят нещо или някого само с поглед вместо с докосване.
— Звучи ми като добър план — казва Кал. — Дръжте новокръвните си в готовност. Нападнете, когато прецените.
Ако има нещо против някого, при това Сребърен, да му диктува какво да прави, Таунсенд не го показва. Подобно на останалите от нас той чувства пулсирането на смъртта във въздуха. Сега няма място за политика.
— А моите войници? Имам хиляда Червени на стените.
— Дръжте ги там. Куршумите вършат също толкова добра работа, колкото и способностите, понякога и по-добра. Но пестете мунициите. Целете се само в онези, които се промъкнат през първата вълна от защити. Те искат да се изтощим, а ние няма да направим това. — Той хвърля поглед към мен. — Нали?
Ухилвам се, примигвайки, за да прогоня дъжда.
— Не, сър.
Отначало се питам дали езерняците се придвижват много бавно, или са много глупави. Отнема почти час, но с общите усилия на Камерън, гравитроните и телепортаторите успяваме да вкараме в Корвиум всички от трийсетината десантни джета. Около хиляда войници, всичките обучени и смъртоносни. Кал казва, че предимството ни е в несигурността. Сребърните още не знаят как да се бият с хора като мен. Не знаят на какво сме способни в действителност. Мисля, че именно затова Кал най-вече оставя Акади да преценява сама. Не познава войските ѝ достатъчно добре, за да ги командва подобаващо. Червените обаче познава. Това оставя в устата ми горчив вкус, който се опитвам да преглътна. В този отрязък от време се мъча да не се питам колко Червени е пожертвал за една безсмислена война човекът, когото обичам.