Бурята не се променя нито за миг. Вечно бушуваща, стоварваща дъжд върху нас. Ако се опитват да ни залеят с потоп, ще отнеме дълго време. По-голямата част от водата се отцежда, но някои от по-ниските улици и малки улички са залети от дълбока над петнайсет сантиметра мътна вода. Това смущава Кал. Постоянно бърше лице или отмята коса назад: от кожата му леко се вдига пара в студа.
Фарли няма срам. Отдавна е вдигнала куртката над главата си и прилича на някакъв червеникавокафяв призрак. Мисля, че не помръдва двайсет минути, облегнала глава на сгънатите си ръце, докато се взира към гледката. Подобно на останалите от нас чака удар, който може да дойде всяка секунда. Това ме кара да настръхна, а постоянно бушуващият адреналин ме изцежда почти така ужасно, както го прави Безмълвният камък.
Подскачам, когато Фарли проговаря:
— Лори, мислиш ли си това, което си мисля аз?
При друг покрит вход Лори също е покрила глава с куртката си. Не се обръща, неспособна да изтръгне сетивата си от ставащото.
— Наистина се надявам, че не.
— Какво? — питам, местейки поглед между тях. При движението надолу по яката на ризата ми лисва нова струя дъжд и аз потрепервам. Кал вижда ставащото и се премества по-близо до гърба ми, така че част от топлината му да стигне до мен.
Фарли се обръща бавно, опитва се да не се намокри до кости:
— Бурята се движи. Приближава се. С по няколко фута всеки миг и става все по-бързо.
— Да му се не види — прошепва Кал зад мен. После се впуска в действие, отнасяйки топлината със себе си. — Гравитрони, бъдете готови! Когато кажа, затегнете хватката си върху онова поле. — Затегнете. Никога не съм виждала гравитрон да използва способността си, за да усили гравитацията, а само да я намалява. — Свалете онова, което се задава.
Докато гледам, бурята набира скорост достатъчно, за да се забележи с един поглед. Продължава да се вихри, но наближава все повече и повече с всяко завъртане, с облаци, струпващи се над открития терен. Дълбоко вътре се появява мълния в блед, празен цвят. Присвивам очи и за миг тя блясва в пурпурно, разклонявайки се силно и яростно. Но все още нямам в какво да се прицеля. Мълнията, колкото и да е мощна, е безполезна, без да има в какво да се прицели.
— Войската марширува зад бурята и скъсява разстоянието — обажда се Лори, потвърждавайки най-лошите ни страхове. — Идват.
Двайсет и осем
Мер
Вятърът вие. Блъска стените и валовете, отвява немалко хора от позицията им. Дъждът замръзва по каменните зидове и прави опората ни несигурна. Първият пострадал става жертва на падане. Червен войник, един от онези на Таунсенд. Вятърът подхваща куртката му и го запраща назад по хлъзгавия пасаж. Той крещи, докато пада през ръба, политайки на девет метра надолу — преди да се понесе плавно към небето, подхванат от концентрацията на един гравитрон. Приземява се тежко върху стената, блъсва се в нея с отвратителен пукот. Гравитронът не е имал достатъчно контрол. Но войникът е жив. Пострадал, но жив.
— Подгответе се! — отеква надолу по редиците от войници: заповедта преминава между зелените и червените униформи. Когато вятърът отново започва да бушува, се закопчаваме. Сгушвам се до леденостудения метал на един вал, защитена от най-силните пориви. Ударът, нанасян от вятърни тъкачи, е непредсказуем, не прилича на нормалното атмосферно време. Той се разделя и лъкатуши, присвива се като ноктести пръсти. Бурята постоянно се затяга около нас.
Камерън се вмъква до мен. Хвърлям поглед към нея, изненадана. От нея се очаква да е при лечителите, да оформи последна отбранителна стена срещу евентуална обсада. Ако някой може да ги защити от Сребърните, да им даде нужното време и пространство, за да лекуват нашите войници, това е тя. Дъждът я кара да трепери, зъбите ѝ тракат. Изглежда по-дребна, по-млада в студа и сгъстяващата се тъмнина. Питам се дали има и шестнайсет години.
— Добре ли си, Мълниеносно момиче? — пита тя с известно усилие. По лицето ѝ капе вода.
— Добре съм — промърморвам в отговор. — Какво правиш тук горе?
— Исках да видя — казва тя: лъже. Малкото момиче е тук, защото смята, че трябва да бъде. Изоставям ли ви? — попита преди. Виждам въпроса в очите ѝ сега. И отговорът ми е същият. Ако не иска да бъде убиец, не бива да е принудена да бъде.
Поклащам глава: