— Някой има ли полезна информация, с която да допринесе? — Баща ми се обляга спокойно назад и прокарва пръст надолу по гръбнака на змията на майка ми. Очите ѝ бавно се затварят от удоволствие. Отвратително.
Джералд Хейвън има вид, сякаш иска да изчезне в стола си, и като нищо може и да успее. Взира се в скръстените си ръце и със силата на волята си внушава на баща ми да не го превръща в следващия унизен. За щастие, го спасява намръщената жена командир на Алената гвардия. Тя се изправя и със стържещ звук избутва стола си назад.
— Нашето разузнаване сочи, че в момента Мейвън Калоре разчита на „очи“ да го пазят. Те могат да виждат непосредственото бъдеще…
Майка ми цъка с език:
— Знаем какво е „око“, Червено момиче.
— Браво на вас — отвръща командирът без колебание.
Предполагам, че ако не беше баща ми и несигурното ни положение, майка ми щеше да натика смарагдовата си змия в гърлото на Червената. Тя само присвива устни:
— Овладейте хората си, господин премиер, или аз ще го направя.
— Аз съм генерал от Командването на Алената гвардия, Сребърна жено — изсъсква жената в отговор. Зървам Мер да се хили злорадо зад нея. — Ако искате помощта ни, ще трябва да покажете известно уважение.
— Разбира се — съгласява се вежливо майка ми. Скъпоценните ѝ камъни заискряват, когато свежда глава. — Уважение там, където се полага.
Командирът още гледа намръщено, гневът ѝ кипи. Оглежда короната на майка ми с отвращение.
Мислейки бързо, плясвам с ръце. Познат звук. Призоваване. В стаята бързо дотичва Червена прислужница на Династия Самос с чаша вино в ръка. Тя знае какви са заповедите за нея и се стрелва към мен, поднасяйки ми питието. С бавни, преувеличени движения поемам чашата. Дори за миг не откъсвам поглед от Червената жена командир, докато пия. Барабаня с пръсти по гравираното стъкло, за да скрия нервността си. В най-лошия случай ще разгневя баща си. В най-добрия…
Разбивам в пода високата стъклена чаша. Дори аз трепвам при звука и това, което намеква. Баща ми се опитва да не реагира, но устата му се стяга. Би трябвало да ме познаваш по-добре от това. Няма да се предам без борба.
Без колебание прислужницата коленичи да почисти, събирайки късчетата стъкло с голи ръце. И без колебание свирепата Червена жена прескача масата, задействайки вихрушка от движение. Сребърните скачат на крака, както и Червените, а самата Мер се оттласва от стената, изпречва се на пътя на приятелката си.
Червената жена командир се извисява над нея, но въпреки това Бароу я възпира.
— Как можем да приемаме това? — изкрещяна ми жената, посочвайки рязко с юмрук към прислужницата на пода. Тръпчивият мирис на кръв се усилва десетократно, когато порязва ръцете си. — Как?
Всички в стаята сякаш се питат същото. Между по-непостоянните членове от всяка страна се надигат викове. Ние сме Сребърни династии от благородно и древно потекло, съюзили се с бунтовници, престъпници, слуги и крадци. Дори да оставим настрана способностите, ние имаме диаметрално противоположен начин на живот. Целите ни не са едни и същи. Залата на съвета е като буре с барут. Ако имам късмет, ще експлодира. Ще взриви всяка заплаха за женитба. Ще разруши клетката, в която искат да ме затворят отново.
Над рамото на Мер жената командир ми се усмихва подигравателно, очите ѝ са като два сини кинжала. Ако тази стая и дрехите ми не бяха целите в метал, можеше и да се изплаша. Отвръщам предизвикателно на погледа ѝ, изглеждам от глава до пети като Сребърната принцеса, която са ѝ втълпили да мрази. В краката ми прислужницата приключва работата си и се отдалечава с тътрене на крака, с ръце, набодени от късчета стъкло. Отбелязвам си наум да изпратя Рен да я излекува по-късно.
— Слабо изпълнение — прошепва майка ми в ухото ми. Потупва ръката ми и змията се плъзва по китката ѝ, свивайки се върху кожата ми. Плътта ѝ е лепкава и студена.
Стисвам зъби, за да се преборя с неприятното усещане.
— Как можем да приемаме това?
Гласът на принца прорязва хаоса. Зашеметява мнозина и ги кара да млъкнат, включително и намръщената Червена жена командир. Мер я отмества решително и я отвежда обратно до стола ѝ с известно затруднение. Останалите се обръщат към принца изгнаник и го гледат как се изправя. Изминалите месеци са се отразили добре на Тиберий Калоре. Животът, прекарван във воюване, му приляга. Изглежда енергичен и жив дори след като се отърва на косъм от смъртта върху стените. В стола си баба му си позволява едва доловима усмивка. Чувствам как сърцето ми се присвива в гърдите. Това изражение не ми харесва. Ръцете ми се вкопчват в ръкохватките на трона ми, ноктите ми се впиват в дърво вместо в плът.