За моя безкрайна изненада лечителката и пазачите ме оставят и излизат от стаята. Объркано ги гледам как си отиват, и се опитвам да скрия внезапния прилив на вълнение, който кара пулса ми да се ускори бясно. Наистина ли всички са толкова глупави? Нима ще ме оставят насаме с Мейвън? Нима той мисли, че няма да се опитам да го убия в миг?
Обръщам се към него, опитвам се да се измъкна от леглото, опитвам се да помръдна. Но всяко движение, по-бързо от обикновеното сядане в леглото, ми се струва невъзможно, сякаш самата ми кръв се е превърнала в олово. Бързо разбирам защо.
— Съвсем наясно съм какво би искала да ми причиниш — казва той: гласът му е едва доловим шепот.
Юмруците ми се свиват с потръпващи пръсти. Опитвам се да посегна към онова, което все още не откликва. Което не може да откликне.
— Още Безмълвен камък — промърморвам, изричайки думите като ругатня. Полираните сфери на затвора, който нося върху себе си, проблясват. — Сигурно вече си на път да го изразходиш.
— Благодаря ти за загрижеността, но запасът е напълно достатъчен.
Както и в килиите под Купата на костите се изплювам в неговата посока. Плюнката се приземява в краката му, без да го уцели. Той сякаш няма нищо против. Всъщност се усмихва.
— Изхвърли го от организма си сега. Дворът няма да се отнесе благосклонно към такова поведение.
— Все едно… Двор ли? — Последната дума излиза с пелтечене от устата ми.
Усмивката му става по-широка:
— Това казах.
Вътрешностите ми се присвиват от ужас при вида на злобната му усмивка.
— Прекрасно — казвам. — Умори се да ме държиш затворена в клетка на място, където не можеш да ме виждаш.
— Всъщност намирам за трудно да съм толкова близо до теб. — Очите му пробягват по мен с емоция, която не искам да определя.
— Чувството е взаимно — озъбвам се, пък било то и само за да убия странната мекота в него. Бих предпочела да се изправя пред огъня му, пред гнева му, отколкото каквато и да е тиха дума.
Той не захапва стръвта.
— Съмнявам се.
— Къде ми е каишката в такъв случай? Нова ли ще получа?
— Няма каишка, няма нашийник. — Той накланя брадичка към оковите ми. — Сега вече само тези.
Изобщо не проумявам накъде бие. Но отдавна съм престанала да се опитвам да разбера Мейвън Калоре и лъкатушещия лабиринт, какъвто представлява мозъкът му. Така че го оставям да продължи. Накрая винаги ми казва това, което ми е нужно.
— Разпитът ти беше много плодотворен. Толкова много неща имаше да се научат за теб, за терористите, които наричат себе си Алената гвардия. — Дъхът ми засяда в гърлото. Какво са открили? Какво съм пропуснала? Опитвам се да си спомня най-важните късчета от знанието си, да преценя какво би навредило най-много на приятелите ми. Тък, близнаците в Монтфорт, способностите на новокръвните?
— Жестоки хора, нали? — продължава той. — Решени да унищожат всичко и всички, които не са като тях.
— За какво говориш? — Полковникът ме затвори под ключ, да, и все още се бои от мен, но сега сме съюзници. Какво би могло да означава това за Мейвън?
— Новокръвните, разбира се.
Все още не разбирам. Не съществува причина да се интересува от Червени със способности отвъд онова, което трябва да направи, за да се отърве от нас. Първо отрече, че съществуваме, наричайки ме измамница. Сега сме чудати създания, заплахи. Създания, от които хората трябва да се боят и които трябва да бъдат унищожени.
— Толкова е жалко да знам, че са се отнесли с теб така лошо, та си почувствала нужда да избягаш от онзи старец, който нарича себе си „полковник“. — Мейвън се наслаждава на това да обяснява плана си на отделни късчета, чакайки ме да го сглобя. Умът ми все още е замъглен, тялото ми — слабо, и полагам всички усилия да проумея какво има предвид. — Още по-лошо: че е обмислял да ви изпрати в планините, да захвърли всички ви като боклук. — Монтфорт. Но това не беше каквото се случи. Не това ни предложиха. — И разбира се, много се разстроих да науча истинските намерения на Алената гвардия. Да създаде един Червен свят, Червена зора без място за нищо друго. За никого другиго.
— Мейвън. — Думата потръпва с целия гняв, който събирам сили да призова. Ако не са оковите ми, бих експлодирала. — Не можеш…
— Не мога какво? Да кажа истината? Да кажа на страната си, че Алената гвардия примамва новокръвни на своя страна само за да ги убие? Да извърши геноцид срещу тях — срещу теб, както и срещу нас? Че сдобилата се с позорна слава бунтовница Мер Бароу се върна при мен по своя воля и че това бе открито по време на разпит, при който е невъзможно истината да бъде скрита? — Той се привежда напред, достатъчно близо, че да мога да го ударя. Но знае, че едва ли мога да повдигна и пръст. — Че сега си на наша страна, защото си видяла какво е в действителност Алената гвардия? Защото ти и твоите новокръвни всявате страх както и ние, защото сте благословени както и ние, Сребърни както и ние във всяко отношение освен по цвета на кръвта?