Челюстта ми се движи, кара устата ми да се отваря и затваря. Но не мога да намеря думите, които да отговарят на ужаса ми. Всичко това, сторено без прошепнатите внушения на кралица Елара. Всичко това, когато тя е вече мъртва и изстинала.
— Ти си чудовище — е всичко, което успявам да изрека. Чудовище сам по себе си, без чуждо влияние.
Той се отдръпва назад, все още усмихнат:
— Никога не ми казвай какво не мога да правя. И никога не подценявай онова, което съм готов да направя за кралството си.
Той полага ръка върху китката ми и прокарва един пръст надолу по гривната от Безмълвен камък, която ме държи в плен. Потрепервам от страх, но той също трепери.
Сега, когато очите му са приковани върху ръката ми, имам време да го огледам. Всекидневните му дрехи, черни както винаги, са измачкани и няма церемониални знаци. Няма корона, нито медали. Зло момче, но все пак момче.
Момче, с което трябва да измисля как да се преборя. Но как? Слаба съм, мълнията ми я няма, а всичко, което мога да кажа, ще бъде неконтролируемо изопачено. Почти не мога да ходя, а какво остава пък да избягам без чужда помощ. Спасяването е на практика невъзможно, безнадеждна мечта, за която не мога да прахосвам повече време. Закотвена съм тук, хваната натясно от един смъртно опасен, коварен крал. Той ме дебнеше от месеци, преследвайки ме от разстояние по всякакъв начин: от излъчвания в ефир до смъртоносните си бележки.
Липсваш ми. До нови срещи.
Той каза, че е човек, който държи на думата си. Навярно единствено в това отношение наистина е такъв.
С дълбоко поемане на дъх се опитвам да се възползвам от единствената слабост, която си мисля, че може все още да притежава.
— Тук ли беше?
Сините очи се насочват рязко към моите. Сега той на свой ред изглежда объркан.
— Докато траеше това. — Хвърлям поглед към леглото, а после някъде надалече. Болезнено ми е да си спомням изтезанието на Самсон, и се надявам, че ми личи. — Сънувах, че си тук.
Топлината му се отдръпва, оттегля се назад и оставя стаята студена от настъпващата зима. Клепачите му потрепват: черни ресници на фона на бяла кожа. За секунда си спомням онзи Мейвън, за когото го мислех. Виждам го отново: сън или призрак.
— Всяка секунда — отговаря той.
Когато по бузите му се разлива сива руменина, разбирам, че е истина.
И вече зная как да го нараня.
Оковите правят заспиването твърде лесно, така че е трудно просто да се престоря, че заспивам. Под одеялото стисвам юмрук, впивайки нокти в дланта си. Броя секундите. Броя вдишванията и издишванията на Мейвън. Най-накрая столът му изскърцва. Той се изправя. Поколебава се. Почти мога да почувствам очите му: докосването им до неподвижното ми лице е изгарящо. А после той си отива с леки стъпки по дървения под, преминавайки през спалнята ми грациозно и тихо като котка. Вратата се затваря тихо зад него.
Толкова е лесно да заспя.
Вместо това чакам.
Минават две минути, но пазачите Арвън не се връщат.
Предполагам мислят, че оковите са достатъчни да ме задържат тук.
Грешат.
Краката едва ме държат, когато се допират до пода: боси стъпала върху студено дърво с паркетни шарки. И да има камери, които ме наблюдават, не ме е грижа. Не могат да ми попречат да ходя. Или да се опитвам да ходя.
Не ми харесва да правя нещата бавно. Особено сега, когато всеки миг е от значение. Всяка секунда може да означава смъртта на още един любим човек. Затова се отблъсвам от леглото и се заставям да се изправя на слабите си, треперещи крака. Странно усещане, когато Безмълвният камък притегля надолу с тежестта си китките и глезените ми, изсмуква малкото сила, която ми дава гневът. Отнема ми един дълъг миг да понеса този натиск. Съмнявам се, че някога ще свикна с него. Но мога да го преодолея.
Първата стъпка е най-лесна. Устремено хвърляне към малката маса, на която се храня. Втората е по-трудна — сега, когато знам колко усилие отнема. Вървя като пиян или куц човек. За частица от секундата завиждам на баща си за инвалидната му количка. Срамът от такива мисли ми дава сила за следващите стъпки по цялата дължина на стаята. Задъхана, стигам до другата страна, като едва не рухвам до стената. Изгарящото чувство в краката ми е чист огън, от който надолу по гръбнака ме пробождат иглички пот. Познато чувство, сякаш току-що съм пробягала цяла миля. Усещането за гадене под лъжичката обаче е различно. Още един страничен ефект от Камъка. Кара всеки удар на сърцето ми да ми се струва по-тежък и някак погрешен. Опитва се да ме изпразни.