Един мускул на бузата му потрепва в нервен тик. Мейвън няма чувства към Еванджелин: нещо, което винаги съм знаела. Нещо, от което мога лесно да се възползвам.
— Определихте ли дата? — питам, като се надигам и сядам.
Сините очи се стрелват като мълния към моите:
— Какво?
— Съмнявам се, че една кралска сватба е нещо, което може да се направи набързо и без подготовка. Предполагам, че знаеш точно кога ще се ожениш за Самос.
— О, това ли. — Той свива рамене, пренебрегвайки въпроса с махване на ръка. — Планирането на сватбата е нейна работа.
Издържам на погледа му:
— Ако беше нейна работа, щеше да е станала кралица още преди месеци. — Когато не отговаря, продължавам по-упорито: — Ти не искаш да се жениш за нея.
Вместо да рухне, фасадата му става по-солидна. Той дори се подсмихва, демонстрирайки образ на смирено безразличие.
— Това не е причината, поради която Сребърните се женят, както добре знаеш.
Пробвам различна тактика, въздействайки върху онези частици от него, които някога познавах. Късчетата, за които се надявам все още да са истински.
— Е, не те виня, че протакаш…
— Отлагането на сватба във военно време не е умишлено протакане.
— Тя не е онази, която би избрал…
— Сякаш може да става дума за избор по този въпрос.
— Да не споменаваме факта, че тя беше на Кал, преди да стане твоя.
Споменаването на брат му кара ленивите му възражения да замлъкнат. Почти виждам как мускулите се стягат под кожата му, а едната ръка леко перва гривната на китката му: всяко леко звънтене на метала отеква високо като камбана, предупреждаваща за тревога. Една искра от нея и той ще изгори.
Но това вече не ме плаши.
— Ако съдя по напредъка ти, сигурно ще ти отнеме още около ден-два да се научиш да ходиш както трябва с тези. — Думите му са премерени, насилени, пресметнати. Вероятно ги е репетирал, преди да влезе тук. — И тогава най-сетне ще ми бъдеш от някаква полза.
Както правя всеки ден, хвърлям поглед из стаята, търсейки камери. Все още не ги виждам, но сигурно са там.
— По цял ден ли ме шпионираш, или някой офицер от Сигурността ти дава обобщен доклад? Някакъв писмен рапорт?
Мейвън оставя репликата да мине покрай ушите му:
— Утре ще се изправиш и ще кажеш точно каквото ти наредя.
— Или какво? — Заставям се да се изправя на крака без дори помен от предишната си грациозност или гъвкавост. Той наблюдава всеки сантиметър. Позволявам му. — Вече съм твоя пленница. Можеш да ме убиеш, когато поискаш. И съвсем искрено казано, бих предпочела това, отколкото да подмамвам новокръвни в мрежата ти, за да умрат.
— Няма да те убия, Мер. — Макар че все още седи, имам чувството, че се извисява над мен. — И не искам да убивам и тях.
Разбирам какво означават думите, но не и когато идват от устата на Мейвън. Не звучи логично. Изобщо не звучи логично.
— Защо?
— Никога няма да се биеш за нас, знам това. Но хората от твоя вид… те са силни, по-силни, отколкото мнозина Сребърни някога биха могли да бъдат. Представи си какво ще постигнем с цяла армия от тях в съчетание с моя армия. Когато чуят гласа ти, ще дойдат. Как ще се отнасяме към тях, зависи, разбира се, от твоето поведение. И от твоята сговорчивост. — Най-сетне той се изправя. Пораснал е през изминалите няколко месеца. По-висок и по-строен, приличащ на майка си както в повечето неща. — Така че имам два избора и на теб се пада да избереш кой да последвам. Или ми водиш новокръвни и те се присъединяват към нас, или продължавам да ги намирам сам и да ги убивам.
Плесницата ми се оказва твърде немощна и едва успява да накара челюстта му да помръдне. С другата ръка го плясвам по гърдите, пак без особени последствия. Той едва не завърта очи в отговор на усилието ми. Може дори да му доставя наслада.
Чувствам как лицето ми става яркочервено, поруменявайки както от гняв, така и от безпомощна скръб.
— Как може да си такъв? — изругавам; иска ми се да можех да го разкъсам. Ако не бяха оковите, мълнията ми щеше да се развилнее навсякъде. Вместо това от мен руква порой от думи. Думи, за които едва мога да помисля, преди да избликнат яростно от мен: — Как можеш все още да си такъв? Тя е мъртва. Убих я. Свободен си от нея. Не… вече не би трябвало да си неин син.
Ръката му улавя здраво брадичката ми и шокът ме кара да замлъкна. Силата на хватката му ме принуждава да се огъна, да се наведа назад, почти да изгубя равновесие. Иска ми се да го направя. Иска ми се да можех да изпадна от ръцете му, да се ударя в пода и да се пръсна на хиляда парчета.
По-рано в Резката, в топлината на койката, която делях с Кал среднощ, си мислех за моменти като този. Да бъда отново насаме с Мейвън. Да получа шанс да видя какъв е наистина под маската, която помнех, и зад човека, какъвто майка му го принуждаваше да бъде. На онова странно място между съня и събуждането очите му ме следяха. Винаги в един и същи цвят, но някак променящи се. Очите му, нейните очи, очи, които познавах, и очи, които не можах никога да опозная. Сега ми изглеждат еднакви, горящи със студен огън, заплашващи да ме погълнат.