Зная, че иска да види точно това, и оставям сълзите на безсилен гняв да ме надвият и да се отронят. Той жадно проследява пътечките им.
После ме изблъсква. Залитам и падам на едно коляно.
— Аз съм това, в което тя ме превърна — прошепва той, изоставяйки ме.
Преди вратата да се затвори зад него, забелязвам пазачи от двете страни. Този път — Клоувър и Ег. Значи пазачите Арвън не са далече, макар че някак успявам да се освободя.
Отпускам се бавно на пода и сядам на пети. Покривам с една ръка лицето си, за да скрия факта, че очите ми внезапно са пресъхнали. Колкото и да ми се искаше смъртта на Елара да го промени, знаех, че няма. Не съм толкова глупава. Не мога да вярвам на нищо, което засяга Мейвън.
Най-малкият от церемониалните му медали се впива в другата ми ръка, скрит от присвитите ми пръсти. Дори Безмълвният камък не може да отнеме инстинктите на крадеца. Металната закопчалка на медала се впива в кожата. Изкушавам се да я оставя да я пробие, да пусне алена кръв, да напомни на мен и на всекиго, който гледа, каква съм и на какво съм способна.
Преструвайки се, че се протягам, пъхам медала под дюшека си. Заедно с останалата си плячка: фиби за коса, отчупени зъбци от вилици, късчета от счупени стъклени чаши и порцеланови чинии. Арсеналът ми, макар и скромен, ще трябва да свърши работа.
Поглеждам гневно роклята в ъгъла, сякаш дрехата по някакъв начин е виновна за това.
Утре, каза той.
Връщам се към коремните преси.
Шест
Мер
Картончетата са грижливо напечатани, уточняващи какво трябва да кажа. Не мога дори да ги погледна и ги оставям да лежат на масичката до леглото ми.
Много се съмнявам, че ще ми предоставят камериерки, за да ме превърнат в онова, което Мейвън си въобразява, че ще представи пред двора. Струва ми се тежка задача да се закопчая в алената рокля. Тя има висока яка, влачещ се подгъв и дълги ръкави, които да скрият не само клеймото, жигосано от Мейвън върху ключицата ми, а и гривните на оковите, все още прикрепени към китките и глезените ми.
Независимо колко много пъти избягвам тази елегантна преструвка, явно съм обречена да играя роля в нея. Роклята ще е твърде голяма, когато най-сетне я облека, твърде свободна около ръцете и талията. Тук съм по-слаба независимо колко много се насилвам да ям. Ако се съди по онова, което успявам да зърна от отражението си в прозореца, косата и кожата ми също са пострадали под натиска на тишината. Лицето ми е пожълтяло и хлътнало, болнаво на вид, докато очите ми са зачервени. А тъмнокафявата ми коса, все още обагрена от бавно пълзящото сиво по краищата, е по-чорлава и раздърпана от всякога, оплетена до корен. Отново я сплитам набързо, разхлабвайки заплелите се на възел краища.
Никакво количество коприна не може да промени начина, по който изглеждам под роклята, в която Мейвън е решил да ме облече. Но няма значение. Никога няма да я облека, ако всичко мине по план.
Следващата стъпка в подготовката ми кара сърцето ми да заблъска като юмрук в гърдите. Полагам всички старания да изглеждам спокойна поне заради камерите в спалнята си. Те не могат да узнаят какво се готвя да направя, не и ако смятам да проработи. А дори и да успея да заблудя пазачите си, има още едно доста голямо препятствие.
Това би могло да ме убие.
Мейвън не е сложил камери в банята ми. Не за да защити личното ми пространство, а за да укроти собствената си ревност. Зная достатъчно за него, за да осъзнавам, че няма да позволи на друг човек да види тялото ми. Допълнителната тежест на Безмълвния камък, плочите, вмъкнати в стените, е потвърждение за това. Мейвън се е постарал пазачите никога да нямат повод да ме придружат тук вътре. Сърцето ми бие бавно в гърдите, но аз упорствам. Трябва.
Душът започва да съска и да изпуска пара, изгарящо горещ в мига, щом го пускам с пълна сила. Ако не беше Камъкът в банята, щях да прекарвам множество дни, наслаждавайки се на рядкото удобство, каквото е къпането с гореща вода. Трябва да действам бързо или да се оставя Камъкът да ме задуши.
Преди в Резката имахме късмет, ако успеехме да се изкъпем в студените реки, докато на Тък времето, което прекарвахме под душовете, беше точно определено и водата беше хладка. Засмивам се при мисълта за онова, което минаваше за къпане у дома. Вана, напълнена с вода от кухненския кран, топла лете, студена зиме, с откраднат сапун, с който да се измием. Все още не завиждам на майка ми за задачата ѝ да помага на баща ми да се изкъпе.