— Как? — Едва я чувам.
— Пронизана във врата. Бързо.
Следващата ѝ плесница е добре прицелена, но не силна. Като за показ, като всичко друго на това адско място.
— Дръж си мръсните лъжи за себе си, Бароу — изсъсква тя, слагайки край на разговора ни.
В крайна сметка се озовавам свита на купчинка на пода на спалнята си с две парещи бузи, със заливащата ме смазваща тежест на четирима пазачи Арвън. Ег и Клоувър имат малко измачкан вид, но лечителите вече са се погрижили за раните им, каквито и да са били. Жалко, че не ги убих.
— Шокирани ли сте да ме видите? — подхвърлям им с провлечен тон, подсмивайки се на кошмарната шега.
В отговор Китън ме напъхва насила в алената рокля, принуждавайки ме да се разсъблека пред всички. Нарочно протака унижението. Роклята ми причинява болка, когато се допира до жигосаното клеймо. М като Мейвън, М като мъст, М като мрак.
Все още усещам вкуса на кръвта на офицера от Сигурността, когато Китън тика картончетата с речта в гърдите ми.
Сребърният двор е призован в тронната зала в пълен състав. Върховните династии напират буйно както обикновено. Всеки цвят изглежда крещящо, истински фойерверк от скъпоценни камъни и брокат. Присъединявам се към хаоса, добавяйки кървавочервено към вече събраните цветове. Вратите на тронната зала се затварят плътно зад мен, оставят ме като в клетка с най-лошите от тях. Членовете на династиите се отдръпват да ми направят път, образуват дълъг проход от входа до трона. Докато вървя, шушукат, отбелязвайки всяко несъвършенство и всеки слух. Долавям откъслечни думи. Разбира се, всички знаят за малкото ми приключение тази сутрин. Пазачите Арвън — двама отпред, двама отзад — са достатъчно потвърждение за продължаващото ми положение на затворничка.
Значи този път последната лъжа на Мейвън не е предназначена за тях. Опитвам се да проумея мотивите му, извивките на заплетените му като коридори на лабиринт опити за манипулиране. Сигурно е преценил доколко си струва да им каже — и е решил, че си струва риска да посвети най-близките си благородници в такава пикантна тайна. Няма да имат нищо против лъжите му, щом не лъже самите тях.
Както и преди той седи върху трона си от сиви каменни плочи, вкопчвайки се с две ръце в ръкохватките. Зад гърба му са Пазители, подредени покрай стената зад него, докато от лявата му страна е Еванджелин, застанала гордо изправена. Тя блести като смъртоносна звезда с наметало и рокля от сложни сребърни люспи с прорези на ръкавите. Брат ѝ, Птолемей, е в тон с нея, в нови доспехи, достатъчно близо, за да пази и сестра си, и краля. Друго познато до болка лице стои от дясната страна на Мейвън. Не носи броня. Не му е нужна. Умът му е достатъчно оръжие и щит.
Самсон Мерандус ми се ухилва: видение в тъмносиньо и бяла дантела — цветове, които мразя повече от всички други. Дори от сребърния. Аз съм касапин, предупреди ме той преди разпита ми. Не лъжеше. Никога няма да се съвзема напълно от начина, по който ме насече: като прасе върху касапска кука, провесено там, за да му изтече кръвта.
Мейвън забелязва външността ми, доволен от нея. Същата лечителка от Династия Сконос се опита да направи нещо с косата ми, прибирайки я в спретната опашка, докато набързо полага малко грим по изнурените черти на лицето ми. Не ѝ отне дълго време, но ми се иска да се беше позабавила. Докосването ѝ бе хладно и успокояващо, поправяйки всички натъртвания, с които се бях сдобила в обречения си опит за бягство.
Не изпитвам страх, докато се приближавам, вървейки пред очите на десетки Сребърни. Има далеч по-лоши неща, от които да се страхувам. Като камерите пред мен например. Още не са насочени към мен, но скоро ще бъдат. Едва мога да преглътна мисълта.
Мейвън ни спира рязко с един-единствен жест, като вдига дланта си. Пазачите Арвън знаят какво означава той и се отделят, оставят ме да извървя последните няколко метра сама. Точно тогава се включват камерите. За да ме покажат как вървя неохранявана, без каишка с повод, една свободна Червена, застанала със Сребърните. Образът ще бъде излъчен в ефир навсякъде, пред всички, които обичам, и пред всекиго, когото някога бих могла да се надявам да защитя. Това простичко действие може да е достатъчно да обрече десетки новокръвни и да нанесе тежък удар срещу Алената гвардия.
— Излез напред, Мер.
Това е гласът на Мейвън. Не Мейвън, но все пак той. Момчето, което си мислех, че познавам. Мил, нежен. Пази в запас този глас, готов да бъде изваден и използван срещу мен като меч. Той ме поразява до дълбините на същността ми, както той знае, че ще стане. Против волята си изпитвам познатия копнеж за едно момче, което не съществува.