Във всеки друг ден щях да се зачудя дали отсъствието му не е просто трик. Може би за да ни даде да разберем кой командва. Сякаш някой от нас би могъл въобще да забрави. Дори редом до Кал, Сребърен принц и генерал, или множество новокръвни с ужасяващо разнообразие от способности, той някак успява да държи всички карти. Защото тук, в Алената гвардия, в този свят, информацията е по-важна от всичко, той е единственият, който знае достатъчно, за да контролира всички ни.
Мога да уважа това. Не е нужно частите на една машина да знаят какво правят другите части. Но аз не съм просто механизъм. Вече не.
Полковникът влиза с братята на Мер от двете си страни. Все още няма и следа от родителите ѝ, които остават скрити някъде заедно със сестра ѝ с дългата тъмночервена коса. Мисля, че я видях веднъж: умно, бързо създание, което се стрелкаше из столовата, но така и не се приближих достатъчно, за да я попитам. Чувала съм слухове, разбира се. Шушукания от другите техници и войници. Някакъв офицер от Сигурността смазал крака на момичето, принуждавайки Мер да проси в летния дворец. Или нещо от този род. Имам предчувствие, че би било нетактично да питам Килорн за истинската история.
Всички в контролния център се обръщат да следят с поглед полковника, нетърпеливи той да започне с онова, което сме дошли да видим. Така че реагираме вкупом, потискайки ахването или изненаданите си изражения, когато друг Сребърен влиза след полковника във вече претъпканото помещение.
Всеки път, щом го видя, ми се иска да го намразя. Той беше причината, поради която Мер ме принуди да се присъединя към нея, принуди ме да се върна в затвора си, застави ме да убивам, принуди други да умрат, за да може този незначителен, приличащ на суха вейка мъж да живее. Но тези избори не бяха негови. Той беше затворник точно толкова, колкото и аз, обречен на килиите на Корос и бавната, смазваща смърт, причинена от Безмълвен камък. Не е негова вината, че Мълниеносното момиче го обича, а той трябва да понася проклятието, което тази любов носи със себе си.
Джулиан Джакос не се свива до задната стена с новокръвните и не заема мястото до своя племенник Кал. Вместо това стои близо до полковника, оставяйки тълпата да се раздели, за да може той да вижда това излъчване в ефир възможно най-добре. Докато се настанява, съсредоточавам вниманието си върху раменете му. От позата му лъха Сребърно декадентство. С изправен гръб, съвършен. Дори в старата, наследена от някого униформа, избеляла от употреба, с прошарена в сиво коса и с изпитото и бледо, студено изражение, което всички възприемаме под земята, не може да се отрече какъв е. Други споделят чувствата ми. Войниците около него докосват прибраните си в кобурите пистолети, държейки под око Сребърния. Слуховете по отношение на него са по-точни. Той е вуйчо на Кал, брат на мъртва кралица, бивш наставник на Мер. Втъкан в редиците ни като нишка от стомана сред вълна. Въплътен, но опасен и лесен за измъкване.
Казват, че може да контролира хората с гласа и очите си. Както можеше кралицата. Както мнозина все още могат.
Още един човек, на когото никога, абсолютно никога няма да обърна гръб. Списъкът е дълъг.
— Да го видим — излайва полковникът, рязко прекъсвайки приглушеното мърморене, породено от присъствието на Джулиан. Мониторите реагират подобаващо и се задействат с рязко потрепване.
Никой не продумва, а видът на лицето на крал Мейвън прерязва всички ни.
Той ни призовава от онзи масивен трон, дълбоко в сърцето на Сребърния двор, е широко отворени и подканващи очи. Зная, че е змия, затова мога да пренебрегна добре избраната му маскировка. Но предполагам, че по-голямата част от страната не може да прозре през маската на едно малко момче, призовано за величие, което покорно прави каквото може, за едно кралство на ръба на хаоса. Привлекателен е. Не широкоплещест като Кал, но с хубаво телосложение, като скулптура с широки скули и лъскава черна коса. Красив, не просто представителен. Чувам как някой дращи бележки, вероятно записвайки всичко, което става на екрана. Позволява на нас, останалите, да гледаме свободно, съсредоточени само върху ужаса, който Мейвън ще представи.
Той се накланя напред с една протегната ръка, когато се изправя да повика някого при себе си.
— Излез напред, Мер.
Камерите се обръщат, завъртат се плавно и показват Мер, застанала пред краля. Очаквах дрипи, но вместо това тя носи изящно облекло, каквото не бих могла дори да си представя. Всеки сантиметър от тялото ѝ е покрит с кървавочервени скъпоценни камъни и бродирана коприна. Всичко блещука, докато тя върви по великолепна пътека и тълпата Сребърни, събрана за това, каквото и да е то, се разделя да ѝ направи път. Няма вече нашийник, няма каишка с повод. Отново виждам през маската. Отново се надявам, че кралството също вижда — но как могат? Те не я познават като нас. Не виждат сенките в тъмните ѝ очи, потрепващи при всяка стъпка. Хлътналите ѝ бузи. Присвиването на устните ѝ. Треперещите пръсти. Стягащата се челюст. И това е само каквото аз забелязвам. Кой знае какво могат да видят Кал или Килорн, или братята ѝ в Мълниеносното момиче?