— Преди да инсценираме екзекуцията му, Шейд беше ключовият ни агент в Корвиум. Използваше способността си, за да ни захранва с толкова информация, колкото успееше да ни даде. Не си помисляй дори за секунда, че си единствената карта, която можем да разиграем в това — казва Фарли овладяно. После се обръща обратно към полковника: — Предлагам мащабно нападение, при което да вкараме в употреба новокръвните заедно с Червени войници и внедрените ни агенти, които са вече в града.
Да вкараме в употреба новокръвните. Думите жилят, пробождат и изгарят, оставят горчив вкус в устата ми.
Предполагам, че е мой ред да изхвърча гневно от стаята.
Кал ме проследява как си отивам, стиснал устни в мрачна, твърда линия.
Не си единственият, който може да се държи драматично, помислям си, докато го оставям зад гърба си.
Осем
Мер
Улеснявам задачата на пазачите Арвън да ме свалят от подиума. Ег и Трио ме хващат за ръцете, оставяйки Китън и Клоувър зад себе си. Тялото ми се вцепенява, докато ме отвеждат далече от погледа на хората. Какво направих? — питам се. — До какви последици ще доведе това?
Някъде другите са гледали. Кал, Килорн, Фарли, семейството ми. Видели са това. От срам едва не повръщам по цялата си ужасна, великолепна рокля. Чувствам се по-зле, отколкото когато четях Мерките, постановени от бащата на Мейвън, обричащи толкова много хора на принудителна служба в армията като отмъщение за действията на Алената гвардия. Но тогава всички знаеха, че Мерките не са мое дело. Аз бях само вестоносецът.
Пазачите Арвън ме побутнат напред. Не обратно по пътя, по който дойдох, а зад трона, през някаква врата, към стаи, които никога не съм виждала.
Първата явно е поредната зала за заседания на съвета, тя е с дълга маса с мраморен плот, заобиколена от повече от дузина меки столове. Един от столовете е от камък, студена сива мебел. За Мейвън. Стаята е ярко осветена, залята от залязващото слънце от едната страна. Прозорците гледат на запад, далече от реката, с изглед към стените на двореца и леко спускащите се хълмове, покрити със заснежена гора.
Миналата година Килорн и аз сечахме леда по реката, за да изкараме няколко дребни монети, рискувайки да измръзнем от студ заради честния труд. Това продължи около седмица, докато осъзнах, че разбиването на лед, който само щеше да замръзне отново, в замяна на няколко медни петачета беше лош начин да използваме времето си. Колко странно: да знам, че е било само преди година, а от него ме дели един цял живот.
— Извинете — казва тих глас, прозвучал от единственото обвито в сянка място. Обръщам се в неговата посока и гледам как Джон се надига от стола си с книга в едната ръка.
Ясновидецът. Червените му очи сияят с някаква вътрешна светлина, която не мога да назова. Мислех го за съюзник, новокръвен с умение, странно като моето. По-могъщ е от „око“, способен да вижда по-надалече в бъдещето от когото и да е Сребърен. Сега стои пред мен като враг, след като ни предаде на Мейвън. Усещам погледа му като горещи игли, които бодат кожата ми.
Той е причината да заведа приятелите си в затвора Корос и причината брат ми да е мъртъв. Видът му прогонва леденото вцепенение, замествайки цялата празнота със силна, наелектризирана горещина. Не искам нищо друго така силно, колкото да го ударя през лицето с каквото мога. Задоволявам се да му се озъбя.
— Хубаво е да видя, че Мейвън не държи на каишка всичките си любимци.
Джон само примигва към мен:
— Хубаво е да видя, че не си толкова сляпа както някога — отвръща, докато минавам покрай него.
Когато най-напред го срещнахме, Кал ни предупреди, че хората полудяват, когато се опитват да разгадаят тайните на бъдещето. Беше абсолютно прав и няма отново да падна в този капан. Извръщам се, устояла на порива да се опитам да разтълкувам внимателно подбраните му думи.
— Пренебрегвайте ме колкото искате, госпожице Бароу. Не съм ваша грижа — добавя той. — Само един човек тук е.
Хвърлям поглед пред рамо: мускулите ми се задвижват, преди мозъкът ми да успее да реагира. Разбира се, Джон проговаря преди мен, отмъквайки думите от гърлото ми.
— Не, Мер, нямам теб предвид.
Оставяме го зад гърба си и продължаваме към мястото, накъдето ме водят — където и да е то. Тишината ме измъчва също толкова, колкото и Джон: не ми оставя нищо друго, върху което да се съсредоточа, освен думите му. Осъзнавам, че има предвид Мейвън. И не е трудно да се досетя за намека. И за предупреждението.
Има частици от мен, малки частици, все още влюбени в някакъв въображаем призрак някъде вътре в едно живо момче, което изобщо не мога да проумея. Призракът, който седеше край леглото ми, докато сънувах, измъчвана от болка. Призракът, който — знам — държеше Самсон далече от ума ми, докато може, отлагайки едно неизбежно изтезание.