Призракът, който ме обича по отровения начин, на който е способен.
И чувствам как тази отрова действа в мен.
Както и подозирам, пазачите Арвън не ме отвеждат обратно в моята спалня затвор. Опитвам се да запаметя пътя, по който минаваме, отбелязвайки врати и коридори, разклоняващи се от множеството заседателни зали и салони в това крило на двореца. Кралските апартаменти, един от друг по-богато обзаведени. Но повече ме интересуват цветовете, преобладаващи в стаите, отколкото самото обзавеждане. Червено, черно и кралско сребърно — това е лесно за разбиране. Цветовете на управляващата Династия Калоре. Има и тъмносиньо. При вида на този нюанс ми прилошава. Той олицетворява Елара. Мъртва, но все още тук.
Най-накрая спираме в малка, но добре заредена библиотека. Лъчите на залеза се промъкват през плътните ѝ завеси, дръпнати, за да препречват светлината. В червените лъчи танцуват прашинки, пепел над гаснещ огън. Имам чувството, че се намирам вътре в сърце, заобиколена от кървавочервено. Осъзнавам, че това е кабинетът на Мейвън. Преборвам се с порива да се настаня в коженото кресло зад лакирано писалище. Да предявя претенции над нещо негово. Това може и да ме накара да се почувствам по-добре, но само за миг.
Вместо това отбелязвам каквото мога, оглеждайки се наоколо с широко отворени, попиващи очи. Алени гоблени, украсени с черна и проблясваща сребърна нишка висят над портрети и снимки на предци на Династия Калоре. Тук присъствието на дома Мерандус не е толкова очебийно, представено само от флаг в синьо и бяло, който виси от сводестия таван. Цветовете на други кралици също са тук, някои — ярки, други — избелели, трети — забравени. С изключение на златистожълтото на Династия Джакос. То изобщо не е там.
Кориан, майката на Кал, е заличена от това място.
Бързо обхождам с поглед портретите, макар всъщност да не знам какво търся. Никое от лицата не ми изглежда познато освен бащата на Мейвън. Масленият му портрет, по-голям от останалите, на видно място над празна камина, е труден за пренебрегване. Все още обвит в черно в знак на траур. Мъртъв е само от няколко месеца.
Виждам в лицето му Кал, а също и Мейвън. Същият прав нос, високи скули и гъста, лъскава, черна коса. Семейни отличителни черти, ако се съди по другите изображения на крале от династия Калоре. Онзи, посочен като Тиберий Пети, е особено, почти стряскащо привлекателен. Но пък на художниците не им се плаща, за да изкарват моделите си грозни.
Не съм изненадана да видя, че Кал не е представен. Подобно на майка си той е отстранен. Няколко места са подозрително празни и предполагам, че там е стоял неговият портрет. Защо не? Кал беше първороден син на баща си, негов любим син. Нищо чудно, че Мейвън е свалил портретите на брат си. Несъмнено ги е изгорил.
— Как е главата? — питам Ег, отправяйки му лукава, празна усмивка.
В отговор той ме поглежда кръвнишки и усмивката ми става по-широка. Ще пазя като съкровище този спомен: той, проснат по гръб, съборен в безсъзнание от електрическия шок.
— Без повече разтърсвания? — продължавам упорито, посочвайки леко с ръка в посоката, в която се тръсна тялото му. Отново никакъв отговор, но вратът му гневно се облива в синьо-сиви багри. Това ми е достатъчно забавно. — По дяволите, тези лечители на повърхностни рани си знаят работата.
— Забавляваш ли се?
Мейвън влиза сам: изглежда изненадващо дребен в сравнение с гледката, каквато представлява фигурата му, когато е на трона. Неговите Пазители обаче сигурно са наблизо, точно пред кабинета. Не е толкова лекомислен, че да отиде без тях където и да било. Прави жест с едната си ръка, отпращайки пазачите Арвън от стаята. Те си тръгват бързо, тихи като мишки.
— Нямам кой знае какво друго забавление — казвам, когато изчезват. За хиляден път днес проклинам наличието на оковите. Без тях Мейвън щеше да е точно толкова мъртъв, колкото майка си. Вместо това те ме заставят да го търпя в целия му отвратителен блясък.
Той ми се ухилва, наслаждавайки се на мрачната шега:
— Хубаво е да видя, че дори аз не мога да те променя.
На това нямам абсолютно никакъв отговор. Не мога да преброя начините, по които Мейвън ме промени и унищожи момичето, което някога бях.
Както и подозирах, той се втурва към бюрото и сяда с хладна, заучена грациозност.
— Трябва да се извиня за грубостта си, Мер. — Мисля, че очите ми се облещват и са готови да изхвръкнат от орбитите, защото той се засмива: — Рожденият ти ден беше преди повече от месец, а аз не ти взех нищо. — Както и в случая с пазачите Арвън той прави жест, давайки ми знак да седна пред него.