Изненадана, разтърсена, все още вцепенена от малкото си представление, правя каквото ми нарежда.
— Повярвай ми — промърморвам, — добре съм и без какъвто там нов ужас планираш да ми връчиш като подарък.
Усмивката му става по-широка:
— Този ще ти хареса, обещавам.
— Някак не ми се вярва.
Ухилен, той бърка в едно чекмедже на бюрото си. Без да се церемони особено, ми подхвърля парче коприна. Черна, едната ѝ половина е украсена с избродирани червени и златни цветя. Сграбчвам я алчно: ръкоделието на Гиза. Прокарвам я между пръстите си. Все още е гладка и хладна на пипане, макар да очаквам нещо слузесто, покварено, отровено, понеже е било притежавано от Мейвън. Но всяка извивка на нишката е частица от нея, от Гиза. Съвършена в свирепата си красота, безупречна, напомняне за сестра ми и нашето семейство.
Той ме гледа как преобръщам коприната в ръцете си отново и отново.
— Взехме я от теб, когато най-напред те заловихме. Когато беше в безсъзнание.
В безсъзнание. Затворена като пленница в собственото си тяло, изтезавана от тежестта на резонатора.
— Благодаря ти — насилвам се да изрека сковано. Сякаш имам някакво основание да му благодаря за каквото и да било.
— И…
— И?
— Предлагам ти един въпрос.
Примигвам към него, объркана.
— Можеш да зададеш един въпрос и аз ще му отговоря откровено.
За секунда не му вярвам.
Аз съм човек на честната дума, когато искам да бъда такъв. Той каза това веднъж и се придържа към него. Наистина е подарък, ако удържи на обещанието си.
Първият въпрос се надига, без да мисля: Живи ли са? Наистина ли ги остави там и ги пусна да си вървят? Той едва не се изплъзва от устните ми, преди да премисля и да реша, че така ще прахосам въпроса си. Разбира се, че са се измъкнали. Ако Кал беше мъртъв, щях да знам. Мейвън щеше още да злорадства или някой щеше да каже нещо. А и той си има твърде много грижи с Алената гвардия. Ако другите са били заловени след мен, той щеше да знае повече и да се бои по-малко.
Мейвън накланя глава, наблюдавайки ме как мисля, както котка наблюдава мишка. Наслаждава се на това. От погледа му по кожата ми пролазват тръпки.
Защо ми дава това? Защо изобщо ми позволява да питам? Още един въпрос, който едва не пропилявам. Защото знам и неговия отговор. Мейвън не е този, за когото го мислех, но това не означава, че не познавам части от него. Мога да предположа какво е това, колкото и да ми се иска да греша. Това е неговата версия на обяснение. Начин да ме накара да разбера какво е направил и защо продължава да го прави. Той знае кой въпрос в крайна сметка ще събера смелост да задам. Той е крал, но също и момче, само в свят, създаден от него.
— Колко от това беше тя?
Той не трепва. Познава ме твърде добре, за да се изненадва. Едно по-лекомислено момиче би дръзнало да се надява — би повярвало, че той е марионетка на една зла жена, сега изоставен, носещ се без посока. Продължаващ да се придържа към курс, който няма представа как да промени. За щастие, не съм толкова глупава.
— Забавил съм се с прохождането, знаеш ли. — Вече не гледа мен, а синьото знаме над нас. Украсено с бели перли и мътни на цвят скъпоценни камъни, скъпа вещ, обречена да събира прах в памет на Елара. — Докторите, дори баща ми, казвали на майка ми, че ще се оправя, когато му дойде времето. Щяло да стане един ден. Но „един ден“ не било достатъчно бързо за нея. Не можела да бъде кралицата със сакатия, бавно развиващ се син. Не и след като Кориан дарила краля с принц като Кал, вечно усмихнат и бъбрещ, и смеещ се, и съвършен. Наредила да изгонят бавачката ми, обвинила я за недостатъците ми и се наела със задачата да ме накара да застана прав. Не го помня, но тя ми е разказвала историята толкова много пъти. Смяташе, че това показва колко много ме обича.
В стомаха ми се разлива локва от ужас, макар да не разбирам защо. Нещо ме предупреждава да стана, да изляза от тази стая и да се озова в чакащите ръце на пазачите си. Още една лъжа, поредната лъжа, казвам си. Изкусно изтъкана, както единствено той умее. Мейвън не може да ме погледне. Усещам вкуса на срам във въздуха.
Съвършените му очи, направени от лед, заблестяват, но отдавна съм втвърдила характера си и сълзите му не могат да ме трогнат. Първата засяда в тъмните му ресници като поклащаща се капка кристал.