— Бях бебе, а тя си проправи със сила път в ума ми. Караше тялото ми да се изправя и да ходи, и да пада. Правеше го всеки ден, докато започнах да плача всеки път, когато влезеше в стаята. Докато не се научих да го правя сам. От страх. Но това също не беше допустимо. Бебе, което плаче всеки път, щом майка му го прегърне? — Той поклаща глава. — Накрая тя премахна и страха. — Очите му потъмняват. — Както толкова много други неща. Питаш каква част от това съм бил аз — прошепва той. — Известна. Достатъчно.
Но не изцяло.
Вече не мога да понасям това. С неуравновесени движения, залитаща от тежестта на оковите си и отвратителното присвиване на сърцето ми, тромаво ставам от стола.
— Не можеш все още да виниш за това нея, Мейвън — изсъсквам му и отстъпвам назад. — Недей да ме лъжеш и да твърдиш, че правиш това заради една мъртва жена.
Сълзите му изчезват така бързо, както са се появили. Заличени, сякаш никога не са съществували. Процепът в маската му се затваря като запечатан. Хубаво. Нямам желание да виждам момчето отдолу.
— Нея виня — казва той бавно, остро. — Нея вече я няма. Изборите, които правя, са само мои. В това съм безгранично сигурен.
Тронът. Мястото му в залата на съвета. Семпли неща в сравнение с истинските произведения на изкуството от диамантено стъкло или кадифе, на които преди седеше баща му. Изсечени от каменен блок, семпли, без скъпоценни камъни или ценен метал. И сега разбирам защо.
— Безмълвен камък. Вземаш всичките си решения, седнал там.
— Ти нямаше ли да правиш така? При положение че Династия Мерандус дебне така наблизо? — Той се обляга назад и подпира брадичка на едната си ръка. — Наситих се на шепотите, които наричат напътствия. Наситих се за цял живот.
— Хубаво — изсъсквам му. — Сега нямаш кого другиго да виниш за злобата си.
Едната страна на устата му се повдига в слаба, снизходителна усмивка:
— Ти би си го помислила.
Преборвам се с порива да грабна първия попаднал ми предмет и да му разбия главата с него, заличавайки усмивката му от лицето на земята.
— Де да можех да те убия и да приключа с това.
— Как ме нараняваш. — Той цъка развеселено с език. — И после какво? Ще избягаш обратно при твоята Алена гвардия? При брат ми? Самсон го видя много пъти в мислите ти. В сънищата. В спомените.
— Все още ли си се вторачил в Кал дори сега, когато победи? — Лесно е да изиграя тази карта. Злобното му хилене ме дразни, но моята самодоволна усмивка го вбесява точно толкова много. Знаем как да се засегнем взаимно. — Странно тогава, че толкова се стараеш да бъдеш като него.
Сега Мейвън на свой ред се изправя, стоварва тежко ръце върху бюрото, когато се надига да срещне погледа ми. Едно ъгълче на устата му потрепва, разтегляйки лицето му в злобна гримаса.
— Правя онова, което брат ми никога не е можел. Кал изпълнява заповеди, но не може да прави избори. Знаеш това така добре, както и аз. — Очите му потрепват, намират празно място на стената. Търсят лицето на Кал. — Независимо за колко прекрасен го смяташ, толкова галантен, храбър и съвършен. От него би излязъл по-лош крал, отколкото някога би могъл да излезе от мен.
Почти се съгласявам. Прекарах твърде много месеци, гледайки как Кал върви по границата между Алената гвардия и Сребърния принц, като отказва да убива, но отказва да ни спре и никога не клони към едната или към другата страна. Макар да е видял ужас и несправедливост, все още отказва да заеме позиция. Но той не е Мейвън. У него няма и прашинка от злото, каквото представлява Мейвън.
— Чувала съм само един човек да го описва като съвършен. Ти — казвам му спокойно. Това само го влудява още повече. — Мисля, че може би си донякъде обсебен от мисълта за Кал. И тази вина ли ще хвърлиш върху майка си?
Беше замислено като шега, но за Мейвън е всичко друго, но не и това. Погледът му потрепва само за миг. Стряскащ миг. Против волята си усещам как очите ми се разширяват, а сърцето ми се свива. Той не знае. Той наистина не знае кои части от ума му са негови и кои са създадени от нея.
— Мейвън — не успявам да се сдържа и прошепвам, ужасена от онова, на което може би съм се натъкнала.
Той прокарва рязко ръка през тъмната си коса и дърпа кичурите, докато щръкват нагоре. Между нас се простира странна тишина, която прави уязвими и двама ни. Чувствам се, сякаш съм се залутала нанякъде, където не бива да бъда, прекрачила съм без позволение на място, където всъщност не искам да отида.
— Напуснѝ — казва той най-накрая: думата прозвучава треперливо.
Не помръдвам, попивайки в съзнанието си каквото мога. За да го използвам по-късно, казвам си. Не защото съм твърде вцепенена, за да си тръгна. Не защото изпитвам още един неправдоподобен прилив на жал към призрачния принц.