— Казах напуснѝ.
Свикнала съм гневът на Кал да насища една стая с горещина. Гневът на Мейвън смразява и надолу по гръбнака ми пробягва ледена тръпка.
— Колкото по-дълго ги накараш да чакат, толкова по-лоши ще бъдат. — Еванджелин Самос умее да избира най-добрите и най-лошите моменти.
Тя преминава стремително, буря от метал и огледала, както обикновено е с дългото си наметало, влачещо се след нея. То улавя червения цвят на стаята, проблясвайки в пурпурно и огнено, хвърля отблясъци при всяка стъпка. Докато я наблюдавам с биещо като чук в гърдите ми сърце, наметалото се разделя и се преобразява пред очите ми и всяка половина се увива около един от мускулестите ѝ крака. Тя се подсмихва самодоволно, оставя ме да гледам, докато официалната ѝ рокля се превръща във внушителна броня. Тя също е смъртоносно прекрасна, достойна за всяка кралица.
Както и преди не съм неин проблем и тя отклонява вниманието си от мен. Не ѝ убягва странното напрежение, протичащо из въздуха, или неспокойното държание на Мейвън, Очите ѝ се присвиват. Също като мен попива с поглед гледката. Подобно на мен ще се възползва от това.
— Мейвън, чу ли ме? — Тя прави няколко дръзки стъпки и заобикаля бюрото, за да застане редом с него. Мейвън накланя тяло и се изплъзва бързо от едната ѝ ръка. — Наместниците чакат, а сам баща ми…
Със злобно настървение Мейвън грабва лист хартия от бюрото си. Ако се съди от натруфените подписи в най-долния край, трябва да е някакво прошение. Той поглежда кръвнишки Еванджелин, като държи листа далече от тялото си, когато прави леко движение с китката си и от гривната му излитат искри. Те светват, образуват две дъги от пламък, танцуват из петицията като горещи ножове из масло. Тя се разпада на пепел, която се посипва по блестящия под.
— Кажи на баща си и неговите марионетки какво мисля за предложението му.
И да е изненадана от действията му, тя не го показва. Вместо това изсумтява, докато си оглежда ноктите. Наблюдавам я с кос поглед, ясно давайки си сметка, че ще ме нападне, ако дори само си поема дъх твърде силно. Оставам безмълвна и разтворила широко очи: иска ми се да бях забелязала прошението преди. Иска ми се да знаех какво пише там.
— Внимавай, скъпи — казва Еванджелин: тонът ѝ е всичко друго, но не и любящ. — Един крал без поддръжници не е никакъв крал.
Той се обръща рязко към нея, достатъчно бърз да я хване неподготвена. Почти еднакви са на ръст и стоят почти очи в очи. Огън и желязо. Не очаквам тя да трепне, не и стресната от Мейвън, момчето, принца, когото побеждаваше по време на тренировки. Мейвън не е Кал. Но клепачите ѝ потрепват, черни ресници на фона на сребристобяла кожа, издават частица страх, която иска да скрие.
— Не приемай, че знаеш какъв крал съм, Еванджелин.
Дочувам в тона нещо от майка му и това плаши и двама ни.
После той насочва поглед обратно към мен. Обърканото момче отпреди миг отново си е отишло, заместено от жив камък и застинал гневен поглед. Същото се отнася и за теб, казва изражението му.
Макар че най-силното ми желание е да изчезна от стаята, оставам като вкопана. Той ми отне всичко, но няма да му дам страха или достойнството си. Няма да побягна сега. Особено не и пред Еванджелин.
Тя ме поглежда отново: очите ѝ проучват всеки сантиметър от външността ми. Запаметяват как изглеждам. Сигурно ме вижда под докосването на лечителката: синините, получени при опита ми за бягство, постоянните сенки под очите ми. Когато фокусира поглед върху ключицата ми, ми отнема един миг да разбера защо. Устните ѝ се разтварят съвсем леко в израз на нещо, което може да бъде единствено изненада.
Ядосана, засрамена, дръпвам яката на роклята си обратно нагоре, за да покрие жигосаното клеймо. Но нито за миг не отмествам поглед от нея, докато го правя. Няма да ѝ позволя да ми отнеме и гордостта.
— Стража — казва накрая Мейвън, повишавайки тон към вратата. Когато пазачите Арвън отговарят, протегнали ръкавици, за да ме отведат забързано, Мейвън посочва с брадичка към Еванджелин: — Ти също.
Тя не приема добре това, разбира се.
— Не съм ти някой затворник, с когото да се разпореждаш…
Усмихвам се, когато пазачите Арвън ме издърпват далече от нея и навън през вратата, която се затваря, но гласът на Еванджелин отеква зад нас. Успех, мисля си. На Мейвън му пука за теб дори по-малко, отколкото за мен.
Пазачите ми налагат бързо темпо, принуждавайки ме да не изоставам. По-лесно е да се каже; отколкото да се направи с роклята, която ограничава движенията ми, но се справям. Допирът на кожата ми до коприненото парче плат от Гиза е мек, докато го стискам здраво в юмрук. Устоявам на порива да помириша плата, да доловя всяка частица, останала от сестра ми. Крадешком хвърлям поглед назад, надявайки се да зърна точно кой може да чака за аудиенция с коварния ни крал. Вместо това виждам само Пазители с черни маски и одежди в цвят на пламък, застанали на пост пред вратата на кабинета.