Тя се отваря грубо и рязко, потреперва върху отскачащите панти, преди да се затръшне с пляскащ звук. Като за момиче, възпитано в аристократизъм, Еванджелин среща доста големи затруднения да контролира гнева си. Питам се дали старата ми наставница по етикет лейди Блонос някога се е опитвала да я научи на друго поведение. Представата почти ме разсмива и кара на устните ми да се появи рядко срещана усмивка. Заболява ме, но не ме е грижа.
— Спести си самодоволното хилене, Мълниеносно момиче — изръмжава Еванджелин и удвоява темпото.
Реакцията ѝ само ме настървява въпреки опасността. Засмивам се истински, когато се обръщам отново. Никой от пазачите ми не казва нито дума, но малко забързват крачка. Дори те не искат да подлагат на изпитание търпението на сприхав магнитрон, който си търси с кого да се спречка.
В крайна сметка тя ни настига, подминавайки Ег без усилие, за да се вмъкне пред мен. Пазачите спират рязко и ме задържат със себе си.
— В случай че не си забелязала, малко съм заета — казвам и посочвам към пазачите, които ме държат за двете ръце. — В програмата ми наистина няма място за дребнаво заяждане. Върви да тормозиш някого, който може да ти отвърне.
Усмивката ѝ проблясва, остра и ярка като плочките на бронята ѝ.
— Не се подценявай. Останали са ти много сили да се бориш. — После се привежда напред, пристъпва в личното ми пространство, както направи с Мейвън. Лесен начин да покаже, че не я е страх. Стоя непоклатимо, заставяйки се със силата на волята да не трепна дори когато тя отскубва остра като бръснач люспа от бронята си, все едно откъсва листенце от цвете.
— Поне така се надявам — промърморва под нос.
С внимателно движение на ръката срязва яката на роклята ми и оголва парче бродирана червена коприна. Преборвам се с порива да покрия жигосаната буква М върху кожата си, чувствайки как по шията ми пропълзява горещ прилив на смущение.
Очите ѝ се задържат за миг там, проследяват грубите линии на знака на Мейвън. Отново изглежда изненадана.
— Това не ми се струва случайност.
— Някакви други прекрасни наблюдения, които би искала да споделиш? — промърморвам през стиснати зъби.
Ухилена, тя връща плочката върху корсажа си:
— Не с теб. — Истинско облекчение е, когато се дръпва назад, оставяйки между нас няколко скъпоценни сантиметра разстояние. — Илейн?
— Да, Ев — изрича един глас. От нищото.
Едва не изскачам от кожата си, когато Илейн Хейвън се материализира зад нея привидно от въздуха. Сянка, способна да манипулира светлината, достатъчно могъща, за да се направи невидима. Питам се откога ли стои с нас. Или пък дали е била в кабинета, било то с Еванджелин или още преди тя да влезе. Може да е наблюдавала през цялото време. Доколкото мога да предположа, Илейн може да ме е следвала като сянка още от мига, в който попаднах тук.
— Някой досега пробвал ли е да ти върже звънче? — процеждам дори само за да скрия собственото си неудобство.
Илейн ми отправя вежлива, студена усмивка, която не стига до очите ѝ:
— Един-два пъти.
Подобно на Соня, Илейн ми е позната. Прекарахме много дни заедно по време на обучението, вечно в раздор. Тя е още една от приятелките на Еванджелин: момичета, достатъчно умни, за да се съюзят с една бъдеща кралица. Като дама от Династия Хейвън роклята и бижутата ѝ са в най-наситения черен цвят. Не заради траура, а в знак на почит към цветовете на нейната династия. Косата ѝ е така червена, както я помня, ярко бакърено в контраст с тъмни, ъгловати очи и кожа, която изглежда замъглена, съвършена и безупречна. Светлината около нея е грижливо манипулирана и ѝ придава неземно сияние.
— Свършихме тук — казва Еванджелин и насочва острото си внимание обратно към Илейн. — Засега. — Хвърля назад един кръвнишки поглед, за да покаже ясно какво има предвид.
Девет
Мер
Да бъдеш кукла, е странно преживяване. Прекарах вам повече време на полицата, отколкото в действие. Но когато съм принудена, танцувам по команда на Мейвън — той спазва своята част от уговорката, докато го правя и аз. В края на краищата той е човек, който държи на думата си.