Първият новокръвен потърсва убежище в Оушън Хил, двореца в Харбър Бей, и както обеща Мейвън, получава пълна закрила срещу така наречения терор на Алената гвардия. Няколко дни по-късно горкият човек Моритан е отведен в Арчън и представен на самия Мейвън. Събитието е добре отразено. Сега и самоличността, и способността му са общоизвестни в двора. За изненада на мнозина Моритан е възпламенител като потомците на Династия Калоре. За разлика от Кал и Мейвън обаче той няма нужда от възпламенителна гривна или дори искра. Неговият огън произлиза единствено от способността му — също като моята мълния.
Принудена съм да седя и да гледам, „кацнала“ на позлатен стол заедно с останалия кралски антураж на Мейвън. Джон, ясновидецът, седи с мен със зачервени очи, тих и мълчалив. В качеството ни на първите новокръвни, присъединили се към Сребърния крал, са ни предоставени изключително почетни места до Мейвън, на второ място след Еванджелин и Самсон Мерандус. Но единствено Моритан ни обръща внимание. Докато се приближава пред очите на двора и дузина камери, погледът му е постоянно прикован върху мен. Трепери, изплашен, но нещо в присъствието ми го възпира да побегне, кара го да продължава да върви напред. Очевидно вярва на онова, което Мейвън ме накара да кажа. Вярва, че Алената гвардия преследва всички ни. Дори коленичи и се заклева да се присъедини към армията на Мейвън, да се обучава със Сребърни офицери. Да се бие за своя крал и своята страна.
Да остане безмълвен и неподвижен, е най-трудната част. Въпреки източените крайници, златистата кожа и ръцете, покрити с мазоли от годините на работа като прислужник, Моритан прилича просто на малко зайче, изприпкало право в капан. Една погрешна дума от мен и капанът ще щракне.
Следват го и още.
Ден след ден, седмица след седмица. Понякога един, понякога дузина. Идват от всяко кътче на страната, бягайки на уж сигурно място при своя крал. Повечето — защото се страхуват, но някои — защото са достатъчно глупави да искат място тук. Да оставят зад гърба си живота на потиснати хора и да се превърнат в нещо невъзможно. Не мога да ги виня. В края на краищата цял живот ни казват, че Сребърните са наши господари, по-добри от нас, наши богове. А сега са достатъчно милостиви да ни позволят да живеем в техния рай. Кой не би опитал да се присъедини към тях?
Мейвън играе ролята си добре. Прегръща всички тях като братя и сестри, усмихва се широко, не показва срам или страх от един акт, който повечето Сребърни намират за отблъскващ. Придворните следват примера му, но виждам злобните усмивки и намръщените им гримаси, скрити зад обсипани с бижута ръце. Макар това да е част от шарадата, добре прицелен удар срещу Алената гвардия, не им харесва. Нещо повече: боят се от него. Много от новокръвните имат нетренирани способности, по-могъщи от техните или неразбираеми за Сребърните. Гледат с хищни погледи и извадени нокти.
Поне този път не съм център на вниманието. Това е единственият ми отдих, да не споменаваме пък, че е предимство. Никой не се интересува от Мълниеносното момиче без мълнията ѝ. Правя каквото мога: то не е много, но пък е важно. Слушам.
Еванджелин е неспокойна въпреки непоколебимото си изражение. Пръстите ѝ барабанят по ръкохватките на стола ѝ и остават неподвижни единствено когато Илейн е наблизо и ѝ шепне или я докосва. Но тогава не смее да се отпусне. Остава нащрек, с внимание, изострено като ножовете ѝ. Не е трудно да предположа защо. Дори и при положението си на затворничка пак съм чула да се говори твърде малко за кралска сватба. И макар със сигурност да е сгодена за краля, тя все още не е кралица. Това я плаши. Виждам го в лицето ѝ, в маниера ѝ, в бляскавите тоалети, с които парадира постоянно, всеки по-натруфен и по-царствен от предишния. Вече е кралица във всяко отношение освен по име и въпреки това името е онова, за което копнее повече от всичко. Баща ѝ също го иска. Воло постоянно е край нея, великолепно облечен в черно кадифе и сребърен брокат. За разлика от дъщеря си не носи никакъв видим метал. Нито една верижка или дори пръстен. Не му е нужно да носи оръжия, за да изглежда опасен. Със сдържания си маниер и тъмни одежди прилича повече на палач, отколкото на благородник. Не знам как Мейвън може да понася присъствието му или постоянния, съсредоточен глад в очите му. Напомня ми за Елара. Вечно с поглед, вперен в трона, вечно в очакване на шанс да го завземе.
Мейвън забелязва и не го е грижа. Оказва на Воло нужното уважение, но не много повече. И оставя Еванджелин в ослепителната компания на Илейн, очевидно доволен, че бъдещата му съпруга не проявява интерес към него. Вниманието му е решително съсредоточено другаде. Странно — не върху мен, а върху неговия братовчед Самсон. Освен това ми е трудно да пренебрегна внушителя, който изтезаваше най-дълбоката ми същност. Постоянно долавям присъствието му, опитвам се да усетя шепотите му, ако мога, макар че едва ли имам силата да им се съпротивлявам. Мейвън няма защо да се безпокои за това, не и със своя стол от Безмълвен камък. Той го пази защитен. Пази го празен.